И лекарят знаеше, че не е бил единственият с подобна реакция при мисълта за прясно месо… от какъвто и да било източник.
Само шепа хора се събраха по зазоряване на следващата сутрин, понеделник, 14 август, за да гледат как Хики и петнайсетте му спътници напускат лагера с техния пинас, привързан към една очукана шейна. Гудсър също беше дошъл, за да ги види как потеглят, след като преди това се погрижи господин Хъни да бъде погребан тайно в пряспата.
Той беше пропуснал изпращането на тримата мъже, които бяха напуснали лагера по-рано. Господин Мейл, господин Синклер и Семюъл Хъни — който не беше роднина на починалия дърводелец — бяха потеглили още преди зазоряване на своя поход през острова до лагера „Ужас“, като бяха взели със себе си само раниците си, спални чували от вълнени одеяла, малко сухари, вода и една пушка с патрони. Не бяха взели със себе си дори една холандска палатка, като възнамеряваха да се крият в изкопани в снега пещери, ако суровата зима ги настигнеше по пътя. Гудсър реши, че те сигурно са се сбогували с приятелите си още предишната вечер, тъй като тримата мъже бяха напуснали лагера преди сивкавата утринна светлина да се появи на южния хоризонт. По-късно господин Кауч каза на доктор Гудсър, че групата се отправила на север, към вътрешността на острова и далеч от брега, и планирала да завие на северозапад на втория или третия ден от пътешествието.
Лекарят беше изненадан, че за разлика от тях хората на Хики бяха натоварили здравата лодката си. Всички в лагера, включително Мейл, Синклер и Семюъл Хъни, бяха изоставили безполезните предмети — четки за коса, книги, кърпи, подложки за писане, гребени, — остатъци от цивилизацията, които бяха носили със себе си в продължение на сто дни и повече не желаеха да носят, и по някаква необяснима причина Хики и хората му бяха натоварили в пинаса си голяма част от тези непотребни вещи заедно с палатките, спалните чували и провизиите. В една от торбите имаше сто и пет блокчета черен шоколад, опаковани поотделно — общият дял на тези шестнайсет души от тайния запас, донесен чак дотук от господин Дигъл и господин Уол като изненада, — по шест блокчета и половина шоколад на човек.
Лейтенант Ходжсън и Крозиър си стиснаха ръцете, и още няколко мъже се сбогуваха неловко със старите си другари, но Хики, Менсън, Ейлмър и най-озлобените от групата не казаха нищо. След това помощник-боцманът Джонсън връчи на Ходжсън една незаредена пушка и торбичка с патрони и продължи да наблюдава как младият лейтенант ги прибира в тежко натоварената лодка. Впрегнатите в хамутите дванайсет мъже начело с Менсън напуснаха лагера в тишина, нарушавана само от скърцането на плъзгачите по чакъла, след това по снега, отново по чакъла и отново по снега и леда. След двайсет минути те се скриха от погледите им зад възвишението на запад от лагера „Спасение“.
— Мислите ли, че ще осъществят плановете си, доктор Гудсър? — попита помощник-капитан Едуард Кауч, който стоеше до лекаря и беше забелязал колко е замислен.
— Не — отвърна Гудсър. Той беше толкова изморен, че имаше сили само за честен отговор. — Мислех си за редник Хедър.
— За редник Хедър? — каза Кауч. — Защо, ние оставихме трупа му… — Той млъкна.
— Да — каза Гудсър. — Тялото на морския пехотинец лежи под едно парче платно до следите от шейните ни край Речния лагер, на дванайсет дни път оттук — дори по-малко, като се има предвид, че голямата група на Хики тегли само един пинас.
— Господи Исусе — изсъска Кауч.
Гудсър кимна.
— Само се надявам да не открият тялото на стюарда на нисшите офицери. Харесвах Джон Бриджънс. Той беше достоен човек и заслужава по-добра участ от това да стане храна на такива като Корнилиъс Хики.
Същия ден следобед Гудсър беше извикан на съвещание, което се провеждаше край четирите лодки, подредени на брега — както обикновено, двата велбота бяха обърнати с дъното нагоре, а катерите стояха върху шейните си, но бяха разтоварени, — далеч от ушите на моряците, които изпълняваха задълженията си или дремеха в палатките. Тук бяха капитан Крозиър, както и първи помощник Девьо, първи помощник Робърт Томас, втори помощник Кауч, помощник-боцман Джонсън, боцман Джон Лейн и капралът от морската пехота Пиърсън, който беше твърде слаб, за да стои на краката си, и се беше облегнал на разбития кил на преобърнатия велбот.