— Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо, докторе — каза Крозиър. — Събрали сме се тук, за да обсъдим мерките за защита, в случай че Корнилиъс Хики се върне, както и собствените ни планове за следващите седмици.
— Но, капитане — каза лекарят, — нали не очаквате, че Хики, Ходжсън и останалите ще се върнат обратно?
Крозиър разпери облечените си в ръкавици ръце и сви рамене. Сипеше се лек сняг.
— Възможно е все още да искат Дейвид Лийс. Или телата на господин Дигъл и господин Хъни. А може би дори вас, докторе.
Гудсър поклати глава и сподели мислите си за телата — започвайки с редник Хедър, — които лежаха покрай целия път назад до лагера „Ужас“ като складове със замразено месо.
— Да — каза Чарлс Девьо, — помислихме си за това. Възможно е точно затова Хики да смята, че може да се добере до лагера „Ужас“. Но въпреки това смятаме в продължение на няколко дни да установим денонощна охрана на лагер „Спасение“ и да изпратим боцман Джонсън заедно с един или двама души да проследят групата на Хики през следващите два-три дни — просто за да сме сигурни.
— Що се отнася до бъдещето ни тук, доктор Гудсър — изхриптя Крозиър, — вие как го виждате?
Сега беше ред на лекаря да свие рамене.
— Господин Джопсън, господин Хелпман и инженер Томпсън няма да живеят повече от няколко дни — каза тихо той. — Що се отнася до останалите петнайсетина болни от скорбут пациенти, просто не знам. Неколцина може да оцелеят… в смисъл да се оправят от скорбута. Особено ако намерим прясно месо за тях. Но от осемнайсетте мъже, които може да останат с мен в лагера „Спасение“ — между другото Томас Хартнъл предложи да остане тук като мой асистент, — само трима или четирима ще бъдат в състояние да ходят на лов за тюлени по леда или за лисици във вътрешността на острова. И то не задълго. Предполагам, че всички, които ще останат тук, ще умрат от глад не по-късно от 15 септември. Повечето от тях дори по-рано.
Той премълча, че неколцина може и да живеят по-дълго, ако се хранят с телата на мъртвите. Освен това не спомена, че самият той, доктор Хари Д. С. Гудсър, твърдо е решил, че няма да се превръща в канибал, за да оцелее, нито ще помага на онези, които изпитат подобна нужда. Инструкциите му за дисекция, които бе дал предишния ден по време на проверката, бяха последните му думи по темата. Но въпреки това той никога нямаше да осъди хората, останали в лагера „Спасение“ или продължили пътя си на юг, които в крайна сметка щяха да започнат да ядат човешко месо, за да удължат поне малко живота си. Ако изобщо някой от експедицията на Франклин разбираше, че човешкото тяло е просто животинска обвивка за душата — и щом тя го напуснеше, си оставаше просто месо, — то този човек беше оцелелият лекар и анатом доктор Хари Гудсър. Решението да не удължава живота си още няколко седмици или дори месеци чрез хранене с човешка плът беше лично негово, по лично негови морални и философски причини. Той никога не се беше проявявал като особено добър християнин, но предпочиташе да умре като такъв.
— Възможно е да имаме и алтернатива — каза тихо Крозиър, сякаш беше прочел мислите на Гудсър. — Тази сутрин реших, че отрядът, който ще потегли към реката, може да се задържи в лагера „Спасение“ още една седмица — или дори десет дни — с надеждата, че ледът ще се разпука и всички ще можем да потеглим с лодките… дори умиращите.
Гудсър се намръщи и погледна със съмнение към четирите лодки.
— Нима ще се съберем в тези съдове? — попита той.
— Не забравяйте, докторе — каза Едуард Кауч, — че вече сме с деветнайсет човека по-малко след напускането на недоволните. И от вчера сутринта имаме още двама умрели. Така се получават само петдесет и трима души, включително ние, за четирите здрави лодки.
— И както самият вие казвате — добави Томас Джонсън, — през следващата седмица ще умрат още няколко болни.
— Освен това вече почти няма храна, която да теглим — каза капрал Пиърсън, който се беше облегнал на преобърнатия велбот. — Наистина ми се иска да не беше така.
— Освен това реших да оставим всички палатки тук — каза Крозиър.
— А къде ще се крием по време на буря? — попита Гудсър.
— На леда — под лодките — каза Девьо. — В открити води — под покривалата на лодките. Аз правех така по време на опита ми да се добера до полуостров Бутия миналия март, в разгара на зимата, а във и под лодките е много по-топло, отколкото в шибаните палатки… извинете ме за израза, капитане.
— Извинен сте — каза Крозиър. — Освен това всяка холандска палатка сега тежи три-четири пъти повече, отколкото в началото на похода. Те никога не изсъхват. Сигурно са се просмукали с половината от цялата арктическа влага.