— Колко жени има наоколо, дявол да го време? Безмълвната дама.
— О, да, сър. — Младежът се изкиска. — Мъртва си е. Циците й бяха откъснати.
Капитанът изгледа момчето, докато изкачваха поредния нисък торос и навлязоха в сянката на висок айсберг, сияещ със синя светлина.
— Но сигурен ли си, че е Безмълвната? Възможно ли е да е друга местна жена?
Въпросът, изглежда, озадачи Голдинг.
— Има ли още ескимоски жени тук, капитане?
Крозиър поклати глава и даде знак на младежа да продължи да води.
Те достигнаха „полианата“, както продължаваше да я нарича Голдинг, около час и половина след като бяха напуснали лагера.
— От думите ти останах с впечатлението, че е доста по-далеч — каза Крозиър.
— Досега не съм идвал дотук — каза Голдинг. — Когато господин Девьо намери чудовището, аз ловувах тюлени ей там. — Той махна неопределено с ръка, показвайки назад и наляво от мястото край дупката в леда, където стояха.
— Каза, че някой от хората ни е ранен? — попита доктор Гудсър.
— Да, сър. Дебелия Алекс Уилсън имаше кръв по лицето.
— Според мен ти каза, че по лицето на Джордж Кан е имало кръв — каза Крозиър.
Голдинг категорично поклати глава.
— Не, капитане. Дебелия Алекс имаше кръв.
— Негова ли беше кръвта или на някой друг? — попита Гудсър.
— Не знам — отвърна Голдинг, като гласът му прозвуча почти враждебно. — Господин Девьо просто ми нареди да ви кажа да си вземете инструментите. Реших, че някой е ранен, щом господин Девьо се нуждае от вас да го оправите.
— Добре, тук няма никой — каза боцманът Джон Лейн, който внимателно обиколи полинията — тя беше около двайсет и пет фута в диаметър — и надникна първо в черната вода, намираща се на осем фута под повърхността на леда, а след това огледа и обграждащата ги гора от върхове на глетчери. — Къде са те? Освен теб господин Девьо водеше още осем мъже със себе си, когато напусна лагера, Голдинг.
— Не знам, господин Лейн. Той нареди да ви доведа именно тук.
Старшината на трюма Годард събра ръцете си на шепи около устата и извика:
— Ехоооо? Господин Девьо? Ехооо?
В отговор някъде отдясно се разнесе вик. Гласът беше неясен, приглушен, но звучеше развълнувано.
Давайки знак на Голдинг да го последна, Крозиър тръгна през гората от двайсетфутови глетчерови върхове. Вятърът прелиташе между изваяните кули със стенещ, монотонен вой и всички знаеха, че краищата на ледените върхове са остри и твърди като моряшки ножове.
Пред тях, на огрян от лунна светлина участък от равен лед между върховете на глетчери, стоеше самотна тъмна човешка фигура.
— Ако това е Девьо — прошепна Лейн на капитана, — значи той е изгубил осемте си човека.
Крозиър кимна.
— Джон, Уилям, вие двамата вървете напред — бавно, — дръжте оръжията в готовност, с наполовина спуснати ударници. Доктор Гудсър, бъдете така добър да останете тук с мен. Голдинг, ти също чакай тук.
— Слушам, сър — прошепна Уилям Годард. Двамата с Джон Лейн свалиха със зъби дебелите си ръкавици, за да могат да използват пръстите си, облечени в по-тънките долни ръкавици, вдигнаха оръжията си, спуснаха наполовина единия ударник на двуцевните си пушки и тръгнаха предпазливо напред, към осветеното открито пространство отвъд ледената гора.
Иззад последния глетчеров връх се появи една огромна сянка и със страшна сила удари главите на Лейн и Годард една в друга. Двамата мъже се строполиха на земята като говеда под тежкия чук в кланицата.
Друга тъмна фигура нанесе удар върху задната част на главата на Крозиър, изви ръцете му зад гърба и когато той се опита да се изправи, притисна нож към шията му.
Робърт Голдинг хвана доктор Гудсър и приближи дълъг нож към гърлото му.
— Не мърдай, докторе — прошепна младежът, — или лично аз ще те оперирам.
Грамадната сянка вдигна Годард и Лейн за яките на шинелите и ги повлече към откритото пространство. Върховете на ботушите им чертаеха бразди в снега. Иззад ледените върхове се появи трети мъж, вдигна оръжията на Годард и Лейн, подаде едното на Голдинг и задържа другото.
— Отивай ей там — каза Ричард Ейлмър, сочейки с цевите на пушката.
С все още притиснат нож към гърлото му от неясната фигура, в която Крозиър разпозна по миризмата мързеливеца Джордж Томпсън, капитанът се изправи и блъскан в гърба, препъвайки се, излезе от сенките на ледените върхове и тръгна към човека, който чакаше под лунната светлина.