Ейлмър изглеждаше изненадан и разтревожен.
— Наистина ли смяташ, че ще му е останала толкова сила, че да го направи? С три куршума и всичките сачми в тялото си имам предвид. Без шинела със сигурност ще измръзне до смърт за няколко минути. Става все по-студено и вятърът се засилва. Наистина си мислиш, че се е притаил някъде и ни чака, Корнилиъс?
Хики се усмихна и кимна към черното езеро.
— Не. Мисля, че е мъртъв и се е удавил там долу. Но трябва да се убедим в това. Няма да си тръгнем, докато не сме сигурни, дори ако се наложи да търсим, докато не се покаже проклетото слънце.
В крайна сметка го търсиха в продължение на три часа под светлината на изгряващата, а след това — и залязваща луна. Нито около полинията, нито сред глетчеровите върхове, нито на откритите ледени полета отвъд ледената гора, нито по торосите, издигащи се на север, на юг и на изток — никъде не откриха кървави дири, отпечатъци или следи от влачене.
На Робърт Голдинг му бяха необходими три пълни часа, за да нареже телата на Джон Лейн и Уилям Годард на парчета с нужните размери, и въпреки това ужасно оплеска всичко. На леда около него се въргаляха ребра, глави, ръце, крака и части от гръбнаци, сякаш беше избухнал взрив в кланица. Самият Голдинг така се беше омазал в кръв, че приличаше на участник в комедийно представление, и когато Хики и останалите се върнаха, Ейлмър, Томпсън и дори Магнъс Менсън се стреснаха от вида на техния млад ученик, и Хики се смя дълго и невъздържано.
Напълниха конопените чували и торби с месо, увито в мушама, която бяха донесли със себе си. И въпреки това от тях се процеждаше кръв.
Отвързаха Гудсър, който трепереше от студ или от шока.
— Време е да тръгваме, докторе — каза Хики. — Останалите момчета ни чакат на леда на около десет мили западно оттук, за да те приветстват с добре дошъл.
— Господин Девьо и другите скоро ще тръгнат след вас — каза Гудсър.
— Не — каза Корнилиъс Хики с абсолютна увереност. — Няма. Не и сега, когато знаят, че имаме поне три пушки и пистолет. Ако изобщо разберат, че сме били тук, което според мен няма да стане. — После се обърна към Голдинг: — Дай на нашия нов другар да носи един чувал с месо, Боби.
Когато Гудсър отказа да вземе обемистия чувал, Магнъс Менсън го събори с удар на земята, като едва не му счупи ребрата. При четвъртия опит да му дадат мокрия от кръвта чувал, след още два сериозни удара, лекарят най-после го взе.
— Да тръгваме — каза Хики. — Вече приключихме тук.
54.
Девьо
Първи помощник-капитан Девьо неволно се усмихваше до уши, докато заедно с осемте си моряци се връщаше в лагера „Спасение“ сутринта в събота, 19 август. Този път за разнообразие той носеше само добри новини на капитана и останалите.
Само на четири мили от брега паковият лед се беше разцепил на плаващи късове и се бяха отворили канали, и Девьо и хората му изгубиха още един ден, проследявайки ги на юг, докато накрая не се озоваха пред открита вода, която стигаше чак до полуостров Аделаида и почти сигурно до залива с устието на реката на Бак, намиращ се малко по-далеч на изток, зад полуострова. Девьо беше видял ниските хълмове на полуостров Аделаида на по-малко от дванайсет мили от айсберга, върху който се бяха изкатерили при достигането на най-южната точка на паковия лед. Не можеха да продължат по-нататък без лодка, което тогава беше накарало старши помощник Девьо да се усмихне широко и го караше да се усмихва и сега.
Всички можеха да напуснат лагер „Спасение“. Сега вече всеки един имаше шанс да оцелее.
Другата, не по-малко добра новина беше, че бяха прекарали два дни в стрелба по тюлените върху плаващите ледени блокове в откритите води на протока. Два дни и нощи Девьо и хората му ядоха до пръсване тюленово месо и мас; изтощените им тела копнееха за лойта толкова силно, че макар от обилната храна да им ставаше лошо — след седмиците, прекарани само на сухари и късчета старо осолено свинско, — от повръщането само огладняваха още повече, смееха се и отново се захващаха да се тъпчат с месо.