Тялото му продължи да седи вдървено на кърмата, с изпънати крака и здраво стъпили на дъното на лодката ботуши до купчината от откраднатите златни часовници и дрехите, които бе свалил от мъртъвците; облечените му в ръкавици ръце бяха замръзнали за планшира, а пръстите на дясната му ръка се намираха само на няколко инча от цевите на заредената пушка.
Късно на следващата сутрин, преди изгрев-слънце, пак се развихри снежна буря и небето отново започна да бучи, и целия следващ ден и цялата следваща нощ снегът се сипеше в изкривената, отворена уста на помощник-калафатника, покривайки тъмносинята му куртка, шапката, замръзналото в гримаса на ужас лице и напуканите, опулени очи с тънък пласт бял саван.
60.
Крозиър
Красотата на смъртта, знае той сега, се състои в това, че там няма нито болка, нито усещане за собственото „аз“.
Лошата новина относно смъртта, знае той сега, е — точно както се беше страхувал всеки път, когато беше мислил за самоубийство, и се бе отказвал от него именно поради тази причина, — че там има сънища.
Добрата новина относно лошата новина е, че това са чужди сънища.
Крозиър се носи свободно по течението в топлото море на „не-аз“ и слуша чуждите сънища.
Ако след прехода в блаженото състояние на следсмъртно плаване у него бяха останали поне част от аналитичните способности, присъщи на живото му, смъртно „аз“, предишният Франсис Крозиър щеше да се изненада на мислите си за „слушане“ на сънищата, но е вярно, че тези сънища приличат по-скоро на слушането на нечие песнопение — макар там да няма никакви думи, никаква музика, никакви напеви, — отколкото на „виждането“ на сънищата, както когато беше жив. Но в това слушане на сънищата все пак има някакви зрителни образи, форми и цветове, каквито Франсис Крозиър никога досега не е срещал от другата страна на Воала на смъртта, и точно това негласово, непесенно повествование изпълва сънищата му след смъртта.
Ето я красивата ескимоска девойка на име Седна. Тя живее сама с баща си в снежна къща далеч на север от постоянните ескимоски селища. Слухът за красотата на девойката се разпространява навред и различни млади мъже поемат на дълъг път през пустите земи и през ледените полета, за да поднесат почитанията си на прошарения баща и да спечелят ръката на Седна.
Нито един от поклонниците не успява да спечели сърцето на девойката със своите думи, лице или фигура и в края на пролетта, когато ледовете се разчупват, тя излиза сама сред ледените блокове, за да избегне поредното нашествие от кръглолики ухажори.
Тъй като всичко това се случва във времената, когато хората все още разбират езика на животните, една птица долита при нея над разчупващите се ледове и я омайва с песента си. „Ела с мен в страната на птиците, където всичко е толкова прекрасно, колкото песента ми — пее птицата. — Ела с мен в страната на птиците, където няма глад, където ще живееш в шатра от най-красивите еленови кожи, където ще лежиш на най-меката мечешка козина, където светилникът ти винаги ще бъде напълнен с мас. Аз и приятелите ми ще ти носим всичко, което сърцето ти пожелае, и винаги ще бъдеш облечена с най-красивите ни и ярки пера.“
Седна вярва на пернатия си поклонник, венчава се за него по обичаите на Истинските хора и се отправя със съпруга си на дълъг път през морето и ледовете към страната на хората птици.
Но човекът птица е излъгал.
Домът им не е направен от най-прекрасните еленови кожи, а е тъжно, криво-ляво закърпено жилище, покрито с гниеща рибена кожа. Студеният вятър броди свободно из него и се присмива на простодушното й лековерие.
Тя не спи на най-меката мечешка козина, а на твърда моржова кожа. В светилника й няма никаква мас. Другите хора птици не й обръщат внимание и тя носи същите дрехи, с които се е венчала. Съпругът й донася за храна само студена риба.
Седна непрекъснато повтаря на равнодушния си пернат съпруг, че тъгува по баща си, и в края на краищата той позволява на стареца да посети дъщеря си. За да го направи, на баща й му се налага да плава много седмици с крехката си лодка.
Когато той пристига, Седна се преструва на весела и доволна, докато двамата не остават сами в тъмната, смърдяща на риба шатра, и тогава Седна се залива в сълзи и разказва на баща си как съпругът й се отнася с нея и че е изгубила всичко — младостта си, красотата, щастието, — като се е венчала за човек птица, вместо за някой от младите мъже от народа на Истинските хора.