Когато чува историята й, баща й се ужасява и помага на Седна да измисли план за убийството на съпруга си. На следващата сутрин, когато пернатият съпруг се връща със сурова риба за закуската на Седна, бащата и момичето се нахвърлят върху човека птица с харпун и гребло от каяка на стареца и го убиват. След това бащата и дъщерята побягват от страната на хората птици.
Дни наред плават те на юг, към страната на Истинските хора, но когато семейството и приятелите на пернатия съпруг го откриват мъртъв, те се изпълват с гняв и отлитат на юг, пляскайки толкова силно с криле, че могат да бъдат чути дори от Истинските хора, намиращи се на хиляди левги далеч.
Разстоянието, което Седна и баща й изминават за цяла седмица, хилядите птици преодоляват за няколко минути. Те се спускат към малката лодка като тъмен и гневен облак от клюнове, нокти и пера. От ударите на крилете им се надига ужасен вятър, който разбунва морето и заплашва да потопи малката лодка.
Бащата решава да върне дъщеря си на птиците като жертвоприношение и я хвърля през борда.
Седна се вкопчва с всички сили в лодката. Стиска здраво.
Бащата вади ножа си и отрязва първите фаланги на пръстите й. Когато падат в морето, те се превръщат в първите китове. Ноктите се превръщат в белите китови кости, които понякога намираме изхвърлени на брега.
Но Седна продължава да се държи. Бащата отрязва пръстите й при вторите стави.
Тези части падат в морето и се превръщат в тюлени.
Ала Седна продължава да се държи. Когато обзетият от ужас баща отрязва и последните фаланги, те падат върху един преминаващ леден блок, а оттам във водата и се превръщат в моржове.
Останала без пръсти, а само със стърчащи парчета кост, приличащи на ноктите на покойния й съпруг, Седна най-накрая пада в морето и потъва до дъното на океана. Тя живее там и до днес.
Именно Седна е господарката на всички китове, моржове и тюлени. Ако Истинските хора й угодят, тя им изпраща животни и нарежда на тюлените, моржовете и китовете да се оставят да бъдат залавяни и убивани. Ако Истинските хора я разгневят, тя държи китовете, моржовете и тюлените при себе си в тъмните дълбини и Истинските хора страдат и умират от глад.
„Какво е това, по дяволите?“ — мисли си Франсис Крозиър. Това е гласът на неговото „аз“, който нарушава плавното „не-аз“ течение на слушаните сънища.
И изведнъж, сякаш призована, го връхлита болката.
61.
Крозиър
„Хората ми!“ — извиква той. Но е твърде слаб, за да вика. Твърде слаб е, за да го произнесе на глас. Твърде слаб е дори за да си спомни както означават тези две думи. „Хората ми!“ — вика отново. От устата му се отронва само стон.
Тя го изтезава.
Крозиър не се събужда веднага, а постепенно, след серия болезнени опити да отвори очи, сглобявайки в продължение на часове и дори дни отделните късчета възвърнато с усилие съзнание, като винаги изплува от дълбините на съня на смъртта под въздействието на болката и две безсмислени думи — хората ми! — докато накрая не идва на себе си в достатъчна степен, за да си спомни кой е в действителност, да види къде се намира и да осъзнае кой стои до него.
Тя го изтезава.
Ескимоското момиче-жена, което той познава под името Безмълвната дама, продължава да реже гърдите му, ръцете, гърба и крака с остър, парещ нож. Болката е непрекъсната и непоносима.
Той лежи до нея в тясно пространство — не в снежния дом, който Джон Ървинг беше описал на Крозиър, а в нещо като палатка, направена от кожи, опънати върху изкривени пръчки или кости; примигващата светлина от няколко маслени светилника озарява голото до кръста тяло на момичето и когато поглежда надолу, Крозиър вижда собствените си голи, разрязани, окървавени гърди, ръце и корем. Струва му се, че тя го нарязва на малки късчета.
Крозиър се опитва да изкрещи, но установява, че е твърде слаб за това. Опитва се да отблъсне изтезаващата го ръка, която държи ножа, но е твърде слаб да повдигне собствената си ръка, камо ли да спре нейната.
Кафявите й очи се взират в неговите, долавяйки завръщащия се в тях живот, а после отново се завръщат към раните, които тя му нанася с ножа си, режейки и изтезавайки тялото му.
Крозиър успява да издаде почти неуловим стон. След това отново пропада в мрака, но не обратно към слушането на сънищата и приятния „не-аз“, които вече почти не си спомня, а в черно бурно море от болка.