Безмълвната изправя шейната, проверява ремъците и възлите, сяда на здраво привързаните еленови рога и къси парчета дърво и привързва останалите две рога — най-дългите и извити рога, които бяха основните подпори на палатката — към задната част на шейната, за да се получи нещо, наподобяващо дръжки.
След това натрупва няколко пласта тюленови и мечи кожи върху напречните рога и идва при Крозиър, за да му помогне да се придвижи до шейната.
Той отблъсва ръцете й и се опитва да върви сам.
Не помни как е паднал по лице на снега, но зрението и слухът му завръщат, когато Безмълвната го настанява върху шейната, изпъва краката му, обляга гърба му плътно върху натрупаните пред задните дръжки кожи и го завива с няколко дебели кожени покривала.
Крозиър вижда, че тя е привързала към предната част на шейната дълги кожени ивици, сплетени в нещо като хамут, който е увила около кръста си. Той си спомня за играта й с връвчицата и накрая разбира какво се е опитала да му каже: палатката (островърхия купол) съборена, те двамата тръгват (ходещите фигури по движещите се конци, макар че Крозиър тази нощ определено се беше разминал с ходенето) към следващия овален купол без връх. (Друга палатка с формата на купол? Снежна къща?)
След като всичко е опаковано — резервните кожи и платнени торби, увитите в кожи съдове и маслени светилници са струпани върху и около Крозиър, — Безмълвната се впряга в хамута и започва да тегли шейната по леда.
Плъзгачите се плъзгат като стъкло, много по-леко и гладко от шейните от „Еребус“ и „Ужас“. Крозиър с изненада установява, че все още му е топло; след два и повече часове неподвижно седене на леда той изобщо не е замръзнал, ако не се смята върхът на носа му.
Небето е покрито с плътна облачна пелена. На хоризонта, в която и да е посока, няма никакъв признак за развиделяване. Франсис Крозиър няма представа накъде го води жената — обратно на острова Крал Уилям? На юг към полуостров Аделаида? Към реката на Бак? Още по-навътре в леденото поле?
— Хората ми — изхриптява той. Опитва се да повиши глас, за да го чуе тя през стоновете на вятъра, сухото шумолене на снега и скърцането на дебелия лед под тях. — Трябва да се върна при хората ми. Те ме търсят. Госпожице… мадам… Безмълвна дамо, моля ви. За Бога, моля ви, отведете ме обратно в лагер „Спасение“.
Безмълвната не се обръща. Той може да види само задната част на качулката й и бялата мечешка кожа, която проблясва под слабата звездна светлина. Той няма представа как жената успява да намери пътя в тази тъмнина, нито как такова дребно момиче може да тегли с такава лекота шейната, в която е натоварен и той.
Те безшумно се плъзгат напред, към потъналия в мрак леден пейзаж.
62.
Крозиър
На морското дъно Седна решава дали да изпрати тюлена на повърхността, за да могат другите животни и Истинските хора да ловуват, но в крайна сметка тюленът сам решава дали да им позволи да го убият или не.
И в крайна сметка тюленът е само един.
Тюлените приличат на Истинските хора по това, че имат две души — душата на живота, която умира заедно с тялото, и вечната душа, която напуска тялото в момента на смъртта. Първата душа, тарник, се крие в тюлена като малко мехурче от въздух и кръв и може да бъде открита от ловеца в червата му. Тя има формата на самия тюлен, само че е много по-малка.
Когато тюленът умре, вечната му душа го напуска и се завръща в същия си, неизменен вид в някое тюленче, потомък на тюлена, който е решил да позволи да го убият и изядат.
Истинските хора знаят, че през живота си ловецът ще улавя и убива много пъти един и същи тюлен, морж, мечка или птица.
Точно същото нещо се случва и с вечната душа на всеки представител на племето на Истинските хора, когато душата на живота му умре заедно с тялото. Инуа — вечната душа — запазила всичките и спомени и умения, само че скрити, се преселва в момче или момиче от рода на умрелия човек. Това е една от причините Истинските хора никога да не наказват децата си, колкото и непослушни или дори дръзки да растат. Освен детската душа в тялото на детето живее и инуа на възрастен — баща, чичо, дядо, прадядо, майка, леля, баба или прабаба, притежаваща цялата мъдрост на ловец, вожд или шаман, — която не трябва да бъде порицавана.