Сега тя чака. Крозиър я наблюдава.
Минават часове.
Вятърът се усилва. Облаците започват да закриват звездите, откъм брега започна да навява сняг. Безмълвната стои, приведена над дупката за дишане; парката и качулката й постепенно се покриват със слой сняг, харпунът с костения накрайник е стиснат здраво в дясната й ръка, а задната му част е опряна между разклоненията на забитите в снега еленови рога.
Крозиър я беше виждал да лови тюлени и по други начини. При единия от тях тя изкопаваше две дупки в леда — с помощта на Крозиър, въоръжен с единия от двата харпуна — и буквално примамваше тюлена към себе си. Тя го беше научила, че макар животното да е живото превъплъщения на предпазливостта в животинското царство, неговата ахилесова пета е любопитството му. Крозиър поставяше края на своя снабден със специално приспособление харпун в дупката, край която седеше Безмълвната, и внимателно започваше да го движи нагоре-надолу, карайки закрепените върху харпуна малки костици, с втъкнати в тях разцепени пера, да вибрират. Накрая тюленът, разяждан от любопитство, изскачаше навън, за да огледа източника на странните звуци.
При другия начин, на лунна светлина, Безмълвната пълзеше по корем върху леда, преструвайки се на тюлен, и движеше ръцете си като перки. Крозиър дори не забелязваше подаващата се през отвора глава на тюлена, докато момичето не направеше внезапно, невероятно бързо движение с ръката си, след която придърпваше към себе си харпуна, привързан с дълго въже към китката на ръката й. В повечето случай на другия му край имаше мъртъв тюлен.
Но сега, в този тъмен ден или нощ, те могат да се надявам само на дупката за дишане и Крозиър вече няколко часа стои на колене върху своята кожена постелка, наблюдавайки Безмълвната, която се е навела над почти невидимия конус. Приблизително на всеки половин час тя бавно протяга ръка назад към еленовите рога, взима някакво странно малко сечиво — извито парче дърво с дължина около десет инча, върху което са прикрепени три птичи нокътя — и стърже с него по леда до отвора толкова тихо, че той не може да чуе нищо от разстояние десет фута. Но тюленът сигурно го чува достатъчно ясно. Дори ако животното се намира под някоя друга дупка за дишане, може би на стотици ярдове оттук, в края на краищата гибелното му любопитство ще надделее.
От друга страна, Крозиър няма представа как Безмълвната ще забележи тюлена в тъмнината, за да го прониже с харпуна. При дневната светлина пред лятото, късната пролет или ранната есен сянката му може би се забелязва под леда, носът му сигурно се вижда под малкия отвор на дупката за дишане… но под светлината на звездите? В момента, когато сигналното й устройство започне да вибрира, тюленът може да се обърне и да се гмурне обратно. Дали не го надушва, когато се издигне? Или го усеща по някакъв друг начин?
Крозиър доста е поизмръзнал — вече по-скоро лежи на еленовата си постелка, вместо да седи изправен — и дреме, когато малкото сигнално устройство започва да вибрира.
Той се пробужда в мига, когато тя с мълниеносно движение вдига харпуна си и го забива право в дупката, още преди да е успял да се разсъни окончателно. След това Безмълвната се обляга назад, дърпайки с всички сили дебелото въже, което е изчезнало под леда.
Крозиър се изправя с усилие — левият му крак ужасно го боли и се подгъва под тежестта на тялото му — и докуцуква до нея с цялата бързина, на която е способен. Той знае, че сега е настъпил един от най-сложните моменти в лова на тюлени — изваждането на животното на леда, преди да успее, гърчейки се яростно, да се откъсне от назъбения костен накрайник на харпуна, ако просто е ранено, или да се заклещи под леда, ако е мъртво. Бързината е от изключително значение, както винаги казваха във флота.
С обединени усилия те измъкват тежкото животно пред отвора. Безмълвната издърпва въжето с изненадващо силната си ръка, а със стиснатия в другата ръка нож разширява дупката.
Тюленът е мъртъв, но е по-хлъзгав от всичко, което Крозиър е срещал през живота си. Той подпъхва ръката си под единия плавник, като внимава за острите нокти, и дръпва, за да извади мъртвото животно на леда. През цялото време той пъшка, ругае и се смее — освободен от необходимостта да пази тишина, — а Безмълвната, разбира се, мълчи, ако не се смята тихото свистене на дишането й.