— Всичко е наред, Едуард — изрича Крозиър. — Ще взема компаса си.
Лейтенант Литъл се усмихва, въпреки че шегата се е поизтъркала след три години пребиваване в района. Ако се вярва на приборите, корабите се намират почти над самия северен магнитен полюс. Ползата от компаса тук е същата като от пръчка за откриване на подпочвени води.
Към тях се приближава лейтенант Ървинг. Бузите на младежа блестят от мехлема, намазан на местата, където измръзналата кожа е побеляла, набръчкана или обелена.
— Капитане — заговаря Ървинг припряно, — виждали ли сте Безмълвната навън?
Крозиър вече е свалил шапката и шала си и изтръсква леда от влажната си от потта и мъглата коса.
— Искате да кажете, че ескимоската я няма в убежището й зад лазарета?
— Няма я, сър.
— Добре ли огледахте жилищната палуба?
Това, което безпокои най-много Крозиър, е възможността ескимоската да се е забъркала в някакви неприятности, докато повечето хора са били на вахта или в издирващите отряди.
— Тъй вярно, сър. Няма и следа от нея. Разпитах наоколо и никой не помни да я е виждал от снощи. Отпреди… нападението.
— Беше ли тя на палубата, когато тварта нападна редник Хедър и моряк Стронг?
— Никой не знае, капитане. Може и да е била. Тогава горе бяха само Хедър и Стронг.
Крозиър въздъхва. Би било иронично, мисли той, ако тяхната мистериозна гостенка — която се бе появила за пръв път в деня, в който този кошмар беше започнал, преди шест месеца — най-накрая е била хваната от създанието, появило се тук едновременно с нея.
— Претърсете целия кораб, лейтенант Ървинг — казва той. — Проверете всяко кътче, процеп, шкаф или склад. Ако не е на борда, ще приложим Бръснача на Окам и ще смятаме, че… си е тръгнала.
— Добре, сър. Да подбера ли трима-четирима души, които да ми помагат при търсенето?
Крозиър поклаща глава.
— Само вие, Джон. Искам всички да продължат издирванията в ледовете още няколко часа, до времето за лягане. Ако не успеете да я намерите, се присъединете към някой от отрядите.
— Слушам, сър.
Крозиър си спомня за тежко ранения и тръгва през моряшката столова към лазарета. Обикновено по време на вечеря, дори и в такива тъмни дни, от масите се чуват повдигащи настроението разговори и смях, но тази вечер цари тишина, нарушавана само от дрънкането на лъжиците в металните чинии и от време на време от оригвания. Хората са изтощени, приведени са върху сандъците си, които използват за столове, и докато се промъква покрай масите, капитанът вижда само уморени лица.
Крозиър почуква на дървената подпора вдясно от завесата на лазарета и влиза.
Лекарят Педи, който е при масата насред помещението и зашива някаква рана на лявата ръка на старши моряк Джордж Кан, вдига глава.
— Добър вечер, капитане — казва лекарят.
Кан потрива болната си ръка със здравата.
— Какво е станало, Кан?
Младият моряк изсумтява.
— Шибаната цев на пушката се плъзна под ръкава ми и докосна шибаната ми гола ръка, докато се изкачвах на един шибан торос, капитане, извинявайте за шибаните ми изрази. Издърпах пушката и заедно с нея — шест инча шибано месо.
Крозиър кимва и се оглежда. Лазаретът е малък, но тук вече са вмъкнати шест койки. Едната е празна. Трима души, според Педи и Макдоналд вероятно болни от скорбут, спят. Четвъртият, Дейви Лийс, се е вторачил в тавана — той е в съзнание, но от вече почти седмица не реагира на нищо. На петата койка лежи редникът от морската пехота Уилям Хедър.
Крозиър сваля втория фенер от куката на стената откъм десния борд и насочва светлината към Хедър. Очите на мъжа блестят, но той не мига, когато Крозиър приближава фенера още повече. Зениците изглеждат постоянно разширени. Главата е превързана с бинт, но кръвта и сивото вещество вече са започнали да се просмукват навън.
— Жив ли е той? — пита Крозиър тихо.
Педи се приближава, избърсвайки окървавените си ръце с парцал.
— Колкото и да е странно, да.
— Но ние видяхме мозъка му върху палубата. Още си е там.