През първия ден той беше настоял — независимо от сдържаните възражения на лейтенант Гор и господин Девьо — да смени един от петте моряци, теглещи шейната, и по този начин да му позволи да си отдъхне, крачейки отстрани.
Гудсър не можа да направи почти нищо. Хамутът от кожа и корабно платно — който беше направен от шивача на платна и от домакините и се закрепваше за шейната с хитър възел, който моряците връзваха и развързваха за секунди, но с който Гудсър не можеше да се справи по никакъв начин — беше твърде широк за тесните му рамене и хлътналия му гръден кош. Колкото и да затягаше предния подпръг на хамута, той все му се изплъзваше. А той, на свой ред, постоянно се подхлъзваше на леда и падаше, нарушавайки ритъма дърпане-пауза-вдишване-дърпане, който следваха останалите четирима мъже. Доктор Гудсър никога не беше носил подобни ботуши за ходене по леда и забитите в подметките гвоздеи постоянно го караха да се препъва.
Не виждаше добре през тежките защитни очила с телена мрежа, но когато ги вдигна на челото си, само за минути едва не ослепя от яркия блясък на арктическото слънце. Беше облякъл твърде много пластове дрехи и няколко от най-долните от тях бяха пропити с пот, така че сега зъзнеше, въпреки че се беше загрял от извънредното напрягане на силите. Хамутът притискаше нервите му и прекъсваше циркулацията на кръв към тънките му ръце и студените му длани. Външните му ръкавици постоянно падаха. Тежкото му накъсано дишане стана толкова шумно, че той се засрами.
След цял час подобни нелепости, през който останалите мъже в хамута — Боби Фериър, Томи Хартнъл, Джон Морфин и редникът от морската пехота Бил Пилкингтън — Чарлс Бест сега крачеше покрай тях, — постоянно се спираха, за да изтупат снега от анорака му и се споглеждаха, без да кажат нито дума, той осъзна, че никога няма да успее да се движи в ритъм с останалите, прие предложението на Бест да го смени и по време на едно от кратките спирания се измъкна от хамута и остави истинските мъже да мъкнат тежката, натоварена до горе шейна с нейните дървени плъзгачи, постоянно стремящи се да залепнат за леда.
Гудсър беше изтощен. Все още беше утрото на първия ден от похода, а той вече беше толкова съсипан от умора след едночасовото теглене на шейната, че с радост би разпънал спалния си чувал върху едно от одеялата от вълча кожа и би спал в него до следващия ден.
А тогава още не бяха достигнали първия същински торос.
Торосите на югоизток от кораба бяха най-ниските от всички виждащи се на разстояние две мили и повече, сякаш самият „Ужас“ по някакъв начин препятстваше издигането на леда откъм подветрената си страна, принуждавайки торосите да отстъпват по-надалеч. Но късно следобед на първия ден на пътя им се изпречиха първите същински тороси. Те бяха по-високи от онези, намиращи се между двата кораба — сякаш налягането на леда нарастваше ужасяващо с приближаването им към Земята на крал Уилям.
При първите три тороса Гор водеше отряда на югозапад, в търсене на участъци от тороси с ниски склонове, откъдето да могат да се изкачат без особени трудности. Това добавяше мили и часове към тяхното пътешествие, но все пак беше по-приемливо решение от разтоварването на шейната. Ала четвъртият торос нямаше как да се заобиколи.
Всяко спиране за повече от няколко минути означаваше, че някой от моряците — обикновено младият Хартнъл — трябва да извади една от многобройните бутилки с пиролизно масло от грижливо закрепения върху шейната багаж, да се запали малкият спиртник и да се разтопи в канче сняг до гореща вода — не за пиене, жаждата си утоляваха от манерки, които държаха под шинелите си, за да не замръзне съдържанието им; водата им трябваше, за да я излеят по цялата дължина на дървените плъзгачи, потънали в снега и замръзнали в него.
И шейната се движеше по леда съвсем не като онези, които Гудсър помнеше от сравнително безгрижното си детство. Преди почти две години, по време на първите си излизания върху паковия лед, той беше установил, че по него човек не може да тича и да се пързаля — дори и ако е с обикновени обувки, — така както той беше правил вкъщи по повърхностите на замръзнали реки или езера. Някаква особеност на морския лед — почти със сигурност високото съдържание на сол — увеличаваше силата на триене, почти отнемайки възможността за хлъзгане. Леко разочарование за човек, желаещ да се попързаля като в детството си, но огромно напрягане на силите за отряд от мъже, опитващи се да теглят, бутат и изобщо да придвижват по такъв лед стотици фунтове снаряжение, натоварено на шейна, която сама по себе си също тежи стотици фунтове.