Холандската палатка беше малка. В снежна буря би могла да им спаси живота, но първата нощ в ледовете беше ясна и почти безветрена, така че Девьо и петимата моряци решиха да спят навън върху вълчите си кожи и насмолени платна, само в спалните си чували на „Хъдсън Бей Къмпани“ — щяха да се прехвърлят в претъпканата палатка единствено ако времето се развалеше, — и след кратко колебание Гудсър реши да спи навън с останалите, вместо вътре с лейтенант Гор, колкото и приятна компания да беше лейтенантът.
Слънчевата светлина беше влудяваща. Тя помръкна около полунощ, но небето си оставаше светло като в Лондон в осем часа вечерта и Гудсър по никакъв начин не можеше да се застави да заспи. Чувстваше такава физическа умора, каквато не беше изпитвал никога по-рано, и пак не можеше да заспи. Осъзна, че му пречи болката в мускулите от напрягането на силите през деня. Искаше му се да беше взел лауданум със себе си. Малка глътка от него щеше да му донесе облекчение и да му позволи да се унесе. За разлика от някои от лекарите, имащи право да предписват наркотични вещества, Гудсър не беше наркоман — той използваше различни опиати само когато се налагаше да заспи или да се съсредоточи. Не по-често от един-два пъти седмично.
И му беше студено. След като хапна загряна супа и говеждо от консерва и се разходи из ледения лабиринт в търсене на уединено място, където да се облекчи, също за пръв път в живота си на открито — давайки си сметка, че трябва да действа бързо, ако не иска да му замръзнат някои много важни органи, — Гудсър се настани върху едно от големите шест на пет фута одеяла от вълча кожа, разви личния си спален чувал и пропълзя надълбоко в него.
Но не достатъчно надълбоко, че да се сгрее. Девьо му беше обяснил, че трябва да свали ботушите си и да ги вземе със себе си в чувала, за да не замръзне кожата им — в един момент Гудсър убоде стъпалото си в гвоздеите, забити през подметката на единия ботуш — ала всички мъже легнаха да спят, облечени с връхните си дрехи. Вълненото облекло — цялото вълнено облекло, осъзна Гудсър не за пръв път от началото на пътешествието — беше пропито с пот след тежкия дълъг ден. Безкраен ден.
Около полунощ светлината помръкна дотолкова, че да започнат да се виждат няколко звезди — по-точно планети, както беше научил Гудсър от лекцията, изнесена му лично в импровизираната обсерватория на върха на айсберга две години по-рано. Но светлината така и не изчезна напълно.
Нито пък студът. След като Гудсър вече не се движеше и не се натоварваше физически, слабото му тяло беше беззащитно против студа, който проникваше в спалния чувал през твърде широкия му отвор и пропълзяваше от леда през одеялото от вълча кожа и през спалния чувал на „Хъдсънс Бей Къмпани“ като ледените пипала на някакъв хищник. Гудсър започна да трепери. Зъбите му затракаха.
Около него четиримата спящи мъже (останалите двама стояха на пост) хъркаха толкова шумно, че лекарят се чудеше дали хората на двата кораба, намиращи се на няколко мили на северозапад в снега, зад неизброимите тороси — Мили Боже, на връщане ще трябва да се минава пак през тях! — не чуват това стържене и скърцане.
Гудсър го тресеше. Толкова силно, че беше сигурен — няма да оцелее до сутринта. Щяха да се опитат да го измъкнат от спалния му чувал и щяха да намерят само измръзнал, вкочанен труп.
Той пропълзя колкото се може по-надълбоко в спалния чувал и допря плътно вледенените краища на отвора над главата си, предпочитайки да вдишва собствената си кисела миризма на пот, отколкото отново да се изложи на мразовития въздух навън.
В допълнение към коварната светлина и още по-коварния прокрадващ се студ — студа на смъртта, осъзна Гудсър, студа на гроба и на черната каменна стена над надгробните камъни на остров Бичи — той не можеше да заспи и от шума. Лекарят смяташе, че за двете мрачни полярни зими е свикнал със стоновете на дървената обшивка, с постоянното скърцане и щракане на крайно изстудения метал на кораба и с непрекъснатия грохот на леда, стиснал обшивката в обятията си, но тук, навън, където тялото му беше отделено от леда само чрез няколко пласта вълнена тъкан и едно одеяло от вълча кожа, стоновете и движенията на леда под него бяха ужасяващи. Сякаш се опитваше да заспи върху търбуха на жив звяр. Чувството, че ледът се движи под него, макар и донякъде да беше въображаемо, му се струваше достатъчно реално, че да му се завие свят, докато лежеше свит в зародишна поза.