Някъде около два часа през нощта — той беше успял да погледне джобния си часовник под слабата светлина, процеждаща се през отвора на спалния чувал — Хари Д. С. Гудсър най-накрая започна да изпада в унес, донякъде наподобяващ сън, когато два оглушителни взрива го върнаха към реалността.
Гудсър се замята в запотения, заледен спален чувал като новородено, опитващо се да се измъкне от утробата, и успя да подаде навън главата и раменете си. Студеният нощен въздух го удари с достатъчна сила, за да накара сърцето му да прескочи един удар. Небето вече беше почти ярко, озарено от слънцето.
— Какво? — извика той. — Какво стана?
Втори помощник-капитан Девьо и тримата моряци стояха върху спалните си чували, стиснали дълги ножове — явно бяха спали с тях — в облечените си с ръкавици ръце. Лейтенант Гор беше изскочил от холандската палатка. Той беше напълно облечен, стиснал пистолет в своята непокрита — непокрита! — ръка.
— Докладвай! — изкрещя Гор на единия от двамата часови, Чарли Бест.
— Това бяха мечките, лейтенант — рече Бест. — Две от тях. Грамадни зверове. Дебнеха наоколо цяла нощ — нали си спомняте, видяхме ги на разстояние около половин миля, преди да спрем да лагеруваме — но продължиха да се приближават все повече и повече, движейки се в кръг, докато най-накрая не се наложи двамата с Джон да стреляме, за да ги прогоним.
„Джон“, както знаеше Гудсър, беше двайсет и седем годишният Джон Морфин, другият часовой.
— И двамата ли стреляхте? — попита Гор. Лейтенантът се беше изкачил на най-високото възвишение наблизо и проучваше околността с месинговия си далекоглед. Гудсър се чудеше защо непокритите му ръце още не са залепнали към метала.
— Тъй вярно, сър — отвърна Морфин. Той презареждаше пушката си, неловко боравейки с патроните с облечената си с вълнени ръкавици ръка.
— Улучихте ли ги? — попита Девьо.
— Тъй вярно — отговори Бест.
— Само че никаква полза от това — каза Морфин. — Обикновени пушки и повече от трийсет крачки разстояние. Тези мечки имат дебела козина и още по-дебели кости на черепа. Но ги ударихме достатъчно силно, че да се ометат.
— Не ги виждам — каза лейтенант Гор от високия десет фута леден хълм.
— Според нас са в онези малки дупки в леда — каза Бест. — По-голямата мечка избяга нататък, когато Джон стреля. Мислехме, че я е повалил, но отидохме достатъчно далеч по леда, за да видим, че няма труп. Изчезнала е.
Хората от разузнавателните отряди бяха забелязали подобни дупки в леда — неправилни кръгове с около четири фута диаметър, прекалено големи за тесните отвори за дишане, които правеха пръстенчатите тюлени, и явно твърде малки и твърде отдалечени една от друга, за да са на бели мечки. Те винаги бяха покрити с дебела няколко инча мека ледена кора. Когато за пръв път се натъкнаха на такива дупки, хората бяха обнадеждени, че те може да се окажат предвестници на открити води, но после се оказа, че са толкова малко и се намират толкова далеч една от друга, че могат да представляват единствено опасност. Фериър, който беше крачил преди шейната предния ден следобед, едва не падна в една от тях — стъпи в нея с левия си крак, който веднага пропадна до над коляното, и на отряда му се наложи да изчака, докато зъзнещият моряк смени ботушите си, панталона, вълнените долни гащи и чорапите.
— Във всеки случай е време Фериър и Пилкингтън да поемат вахтата си — каза лейтенант Гор. — Боби, вземи мускета от палатката.
— С пушката ми е добре, сър — каза Фериър.
— Аз ще се чувствам по-спокойно с мускета, сър — рече морският пехотинец.
— Тогава ти вземи мускета, Пилкингтън. Стрелянето по тези зверове с пушката може само да ги ядоса.
— Тъй вярно, сър.
Бест и Морфин, явно треперейки по-скоро от студ след двучасовото им дежурство, отколкото от нервно напрежение, сънено събуха ботушите си и се мушнаха в спалните си чували. Редник Пилкингтън и Боби Фериър с усилие напъхаха подутите си крака в ботушите, извадени от спалните им чували, и се затътриха към близките тороси, за да застанат на пост.
Треперейки още по-силно отпреди, с вкочанени вече не само пръсти на ръцете и краката, но и нос и бузи, Гудсър се сви на кълбо дълбоко в спалния си чувал и започна да се моли да заспи.
Но така и не успя. След малко повече от два часа втори помощник-капитан Девьо даде команда за ставане и излизане от спалните чували.