Една буря ни отнесе обратно в Бафиново море и там ни провървя да намерим мъничко, красиво заливче близо до протока Принц Риджънт, където да хвърлим котва. Прекарахме в него десет месеца. Измръзнахме до кости.
— И все пак — казва Фицджеймс с лека усмивка, — вие като малко чернокожо момче?
Крозиър кимва и отпива от чашата си.
— Пари и Хопнър не можеха да живеят без костюмни балове по време на зимуванията ни в леда. Хопнър организира този маскарад, който нарече Големия венециански карнавал, и го насрочи за първия ден от ноември, точно когато духът пада заедно със залязването на слънцето за цели месеци. Пари пристигна от „Хекла“, увит в огромно наметало, което не свали дори когато всички мъже се събраха — повечето, облечени в костюми, защото на всеки кораб имахме по един огромен сандък с костюми, — и когато най-накрая го свали, видяхме, че Пари се е облякъл като онзи стар пехотинец — нали се сещате за мъжа с дървения крак, който свиреше на цигулка за няколко пенита край Чатъм? Не, едва ли, вие сте твърде млад.
Но Пари — мисля, че старото копеле винаги е предпочитало да бъде актьор вместо капитан на кораб, — той направи всичко както трябва, заскърца на цигулката си, закуцука на дървения си крак и закрещя: „Ваша чест, дайте някоя монетка на бедния Джо, който изгуби крака си за краля и родината!“
Мъжете си умряха от смях. Но Хопнър, който мисля, че обичаше тия преструвки дори повече от Пари, се появи на бала, облечен като някоя благородна дама, издокарана по най-последна парижка мода — с изрязано деколте, с кринолин, повдигнат на задника, и всичко останало, и тъй като в онези години бликах от енергия, да не говорим колко ми беше акълът — бях едва двайсетгодишен, се бях облякъл като чернокожия лакей на Хопнър — носех истинска лакейска ливрея, която старият Херни Паркинс Хопнър беше купил от някой контешки лондонски магазин за ливреи и беше донесъл със себе си специално за мен.
— Мъжете смяха ли се? — пита Фицджеймс.
— О, мъжете се затъркаляха по земята от смях — Пари и неговият дървен крак бяха просто забравени, когато се появи старият Хенри, а след него и аз, стиснал в ръце копринения му шлейф. И защо да не се смеят? Всичките коминочистачи и продавачки, килимари и остроноси евреи, зидари и шотландски воини, турски танцьорки и лондонски кибритопродавачки? Вижте го само! Ето го младия Крозиър, който още не е лейтенант, а само мичман, но си мисли, че един ден ще стане адмирал, забравяйки, че е просто поредният черен ирландски негър.
Известно време Фицджеймс просто мълчи. Крозиър може да чуе хъркането и пръдните, които се разнасят от хамаците, разположени в посока носа на тъмния кораб. На палубата, точно над главите им, вахтеният потропва с краката си, за да ги стопли. Крозиър съжалява, че е завършил историята си по този начин — когато е трезвен, никога не говори така, но освен това му се иска Фицджеймс отново да извади онова бренди. Или уискито.
— Кога „Фюри“ и „Хекла“ се освободиха от леда? — пита Фицджеймс.
— На 20 юли следващото лято — отвръща Крозиър. — Но вие сигурно знаете останалата част от историята.
— Знам, че „Фюри“ се изгубил.
— Точно така — отвръща Крозиър. — Пет дни след отстъпването на леда — ние се мъкнехме покрай бреговете на остров Съмърсет, като се стараехме да стоим по-далеч от паковия лед и да не попадаме под проклетия варовик, който непрекъснато падаше от скалите — поредната буря изхвърля „Фюри“ на една камениста плитчина. Успяхме да го издърпаме на ръце оттам — с помощта на много ледени витла и пот, — но след това и двата кораба замръзнаха и един проклет айсберг, с размерите на тази гадост, която се е настанила между „Еребус“ и „Ужас“ избута „Фюри“ към крайбрежния лед, откъсна руля му, натроши дървения корпус и изкоруби металната обшивка, а екипажът работеше денонощно на смени на четирите помпи, опитвайки се да държи кораба на повърхността.