— Твърде големи са, сър — каза морският пехотинец. Гудсър знаеше, че той е бил включен в отряда, защото е един от малцината мъже на двата кораба, имащи опит в лова на дивеч, по-голям от яребица.
— Знам, редник — отвърна Гор. Той взе пушката от ръцете на Девьо и спокойно я зареди, докато седмината мъже вървяха през купчините от ледени парчета към тъмните облаци, надвиснали над веригата от айсберги, които преграждаха бреговата линия.
— Възможно е да не са отпечатъци от лапи, а нещо друго… да речем арктически заек или някакво друго животно, което е скачало по лапавицата и е оставяло следи с цялото си тяло — каза Девьо.
— Да — рече разсеяно Гор. — Сигурно е така, Чарлс.
Но все пак това бяха отпечатъци от някакви лапи. Доктор Хари Д. С. Гудсър го знаеше много добре. Всички мъже, вървящи редом с него, го знаеха. Гудсър, който никога през живота си не беше стрелял по нещо, по-голямо от заек или яребица, можеше да съобрази, че това не бяха следите на някакво малко създание, мятащо се с цялото си тяло първо наляво, после надясно, а по-скоро бяха отпечатъци от стъпките на някакво същество, което беше вървяло първо на четири крака, а след това — ако можеше да се вярва на следите — бе изминало сто ярда на два крака. В този участък следите бяха като на ходещ човек, който има стъпала с размерите на раменна кост, преодолява почти пет фута с една крачка и на всичкото отгоре вместо отпечатъци от пръсти оставя бразди от нокти.
Мъжете стигнаха до незащитения от вятър участък от каменистия бряг, където часове по-рано Гудсър се беше проснал на колене. При падането си тук ледените топки на градушката се бяха пръснали на безброй ледени парченца, така че под краката на моряците лежеше почти само чакъл — и тук следите се губеха.
— Разпръснете се — каза Гор, продължавайки да стиска безгрижно пушката си под мишница, сякаш се разхождаше из семейното си имение в Есекс. Той сочеше мъжете един по един, след което им показваше накъде да се отправят, за да огледат за следи по границите на каменистия участък, който не беше по-голям от игрално поле за крикет.
Следи не бяха открити. В продължение на няколко минути мъжете обикаляха насам-натам, проверяваха по няколко пъти, като внимаваха да не оставят собствените си следи по девствения сняг отвъд камъните, след което застинаха по местата си и се спогледаха. Бяха застанали в почти идеален кръг. Извън чакълестия терен не се виждаха никакви следи.
— Лейтенант… — започна Бест.
— Млъкнете за малко — прекъсна го Гор рязко, но без да прозвучи грубо. — Мисля. — Сега той беше единственият човек, който се движеше; минаваше с широки крачки покрай мъжете и оглеждаше напрегнато снега и леда, които ги заобикаляха, сякаш се опитваше да разбере дали не са му скроили някой номер. След като бурята отмина на изток, светлината беше станала по-силна; часът беше почти два сутринта и снегът и леденият пласт от градушката, заобикалящи чакъла, си оставаха все така недокоснати.
— Лейтенант — продължи да настоява Бест. — Става дума за Том Хартнъл.
— Какво за него? — рече сопнато Гор. Той тъкмо започваше третата си обиколка на кръга.
— Няма го. Току-що осъзнах, че не съм го виждал, откакто излязохме от палатката.
Гудсър рязко вдигна глава и се извърна заедно с останалите. Намиращият се на триста ярда от тях нисък леден хребет скриваше от очите им съборената им палатка и шейната. Нищо не помръдваше в необятната сивкавобяла пустош.
Всички се затичаха едновременно.
Хартнъл беше жив, но в безсъзнание и все още лежеше под брезента на палатката. На лявата страна на главата му имаше огромна цицина — дебелият брезент се беше разкъсал на мястото, където беше преминала ледената топка с размер на юмрук — и от ухото му течеше кръв, но скоро Гудсър напипа бавния му пулс. Хората издърпаха изпадналия в безсъзнание мъж изпод палатката, извадиха два спални чувала и се погрижиха да му бъде колкото се може по-топло и удобно. Над главите им отново започнаха да се събират тъмни облаци.
— Колко е сериозно? — попита лейтенант Гор.
Гудсър поклати глава.
— Няма как да разберем, докато не се събуди… ако се събуди. Изненадан съм, че никой от останалите не е пострадал толкова сериозно. Това си беше наистина ужасяващ порой от твърди предмети.
Гор кимна.
— Изобщо не ми се иска да загубя и Томи след смъртта на брат му Джон миналата година. Семейството му няма да го понесе.