Гудсър си спомни как приготвяше за погребение Джон Хартнъл, облечен в най-хубавата бархетна риза на брат му Томи. Помисли си за тази риза, която се намираше под замръзналата земя и покрития със сняг чакъл на стотици мили северно оттук, за ледения вятър под онази черна скала, свистящ между дървените надгробни знаци. Лекарят потрепери.
— Всички започваме да измръзваме — каза Гор. — Имаме нужда от сън. Редник Пилкингтън, намерете подпорните пръти за палатката и помогнете на Бест и Фериър да я разпънат отново.
— Слушам, сър.
Докато двама мъже тръгнаха да търсят подпорните пръти, Морфин повдигна брезента. Направената на решето от градушката палатка приличаше повече на бойно знаме.
— Мили Боже! — каза Девьо.
— Спалните чували са съвсем мокри — докладва Морфин. — А вътрешността на палатката е подгизнала.
Гор въздъхна.
Пилкингтън и Бест се върнаха с два овъглени и окривени пръта от дърво и желязо.
— Ударила ги е мълния, лейтенант — докладва морският пехотинец. — Като че ли желязната им сърцевина е привлякла светкавиците, сър. Никой от тях не може да се използва за централен.
Гор само кимна.
— В шейната имаме брадва. Донесете я тук и вземете една пушка, за да ги използвате като двойни колони. Ако трябва, разтопете малко лед, за да залеете основата им.
— Спиртникът е повреден — напомни му Фериър. — Повече няма да можем да топим лед.
— На шейната има още два — отвърна Гор. — Освен това имаме питейна вода в бутилки. Тя е замръзнала, но пъхнете няколко бутилки под дрехите си, докато се стопи. Излейте я в дупката, която ще изсечете в леда. Ще замръзне за нула време. Господин Бест?
— Да, сър? — отвърна набитият млад моряк, опитвайки се да прикрие прозявката си.
— Почистете отвътре палатката колкото се може по-добре, вземете ножа си и разпорете два спални чувала. Ще ги използваме като долни и горни одеяла, като ще се притиснем един към друг, за да се стоплим. Трябва да поспим.
Гудсър наблюдаваше изпадналия в безсъзнание Хартнъл, но младият мъж продължаваше да не показва никакви признаци на живот. На лекаря му се налагаше да проверява дали диша, за да се убеди, че все още не е умрял.
— Сутринта ли тръгваме обратно, сър? — попита Джон Морфин. — Имам предвид да приберем припасите от склада и да се отправим към корабите? Не ни е останала достатъчно храна за обратния път дори за орязан порцион.
Гор се усмихна и поклати глава.
— Два дни постене няма да ни навредят, човече. Но тъй като Хартнъл е ранен, ще изпратя вас четиримата до склада заедно с него, натоварен на шейната. Там ще направите възможно най-добрия лагер, а аз ще тръгна с един човек на юг, както заповяда сър Джон. Трябва да оставя и второто писмо до Адмиралтейството, но по-важното е да стигнем колкото се може по на юг, за да проверим дали има някакви признаци за открита вода. Ако не го направим, целият ни поход ще е бил напразен.
— Готов съм да тръгна с вас, лейтенант Гор — рече Гудсър и се изненада от звука на собствения си глас. Незнайно защо за него беше изключително важно да остане с офицера.
Гор също изглеждаше изненадан.
— Благодаря ви, докторе — каза тихо той, — но не мислите ли, че ще е по-правилно да останете при нашия ранен другар?
Гудсър се изчерви силно.
— Бест ще тръгне с мен — каза лейтенантът. — Втори помощник-капитан Девьо ще командва отряда до завръщането ми.
— Да, сър — отвърнаха едновременно двамата мъже.
— Двамата с Бест ще тръгнем след около три часа и ще се опитаме да стигнем колкото се може по на юг, като ще носим със себе си само малко осолено свинско, контейнера с посланието, по една бутилка вода на човек, няколко одеяла, ако се наложи да лагеруваме, и едната от пушките. Ще тръгнем обратно някъде към полунощ и ще се опитаме да се срещнем с вас на леда към осем утре сутринта. По обратния път шейната ни няма да е толкова натоварена — с изключение на Хартнъл, имам предвид, — а и знаем най-добрите места, където могат да се прекосят торосите, затова предполагам, че ще успеем да се приберем по-скоро за три дни или дори по-малко, отколкото за пет.
Господин Девьо, ако двамата с Бест не се върнем в лагера край морето до полунощ вдругиден, натоварвате Хартнъл на шейната и се връщате на кораба.
— Слушам, сър.
— Редник Пилкингтън, много ли сте уморен?