— Да, сър — отвърна трийсетгодишният морски пехотинец. — Искам да кажа, не, сър. Готов съм да изпълня всичко, което поискате от мен, лейтенант.
Гор се усмихна.
— Добре. Вие ще поемете следващото тричасово дежурство. Мога само да ви обещая, че вие пръв ще получите разрешение да поспите, когато отрядът ви стигне до мястото за лагеруване до склада. Вземете онзи мускет, който не се използва за опора на палатката, но останете в нея — просто от време на време поглеждайте навън.
— Много добре, сър.
— Доктор Гудсър?
Лекарят вдигна глава.
— Ще бъдете ли така добър заедно с господин Морфин да внесете господин Хартнъл в палатката и да го настаните удобно вътре? Ще оставим Томи по средата между скупчените ни тела, за да го топлим.
Гудсър кимна и отиде при пациента си, за да го повдигне под раменете, без да го вади от спалния чувал. Отокът на главата на лежащия в безсъзнание Хартнъл вече беше достигнал големината на малкия, блед юмрук на лекаря.
— Така — каза Гор, тракайки със зъби, и погледна към прокъсаната палатка, която вече беше разпъната. — Сега нека да разпънем одеялата, да легнем и да се притиснем по-плътно един към друг като сирачета, каквито всъщност сме, и да се опитаме да поспим час-два.
13.
Франклин
Сър Джон не вярваше на очите си. Той виждаше осем фигури, точно както очакваше, но в тях… имаше нещо нередно.
Четирима от петимата изтощени, брадясали мъже със защитни очила, впрегнати в хамута на шейната, не предизвикваха недоумение — това бяха моряците Морфин, Фериър и Бест, водени от огромния редник Пилкингтън, — но петият беше втори помощник-капитан Девьо, който имаше изражение, сякаш се е върнал от ада. Моряк Хартнъл вървеше край шейната. Главата на отслабналия мъж беше превързана дебело и той едва влачеше краката си, като френски войник при отстъплението на Наполеон от Москва. Лекарят Гудсър също вървеше до шейната, като от време на време се навеждаше към някой — или нещо — което лежеше в нея. Франклин потърси отличителния червен вълнен шал на лейтенант Гор — той беше дълъг почти шест фута и нямаше как да не бъде забелязан, — но странно: стори му се, че повечето тъмни, залитащи фигури носеха такива шалове, само че по-къси.
И накрая зад шейната крачеше ниско, увито в космата парка същество, чието лице не се виждаше под качулката, но това можеше да бъде само ескимос.
Ала именно видът на самата шейна бе причината капитан сър Джон да възкликне:
— Мили боже!
Шейната беше твърде тясна, за да побере двама мъже, лежащи един до друг, и далекогледът на сър Джон не го лъжеше. Телата лежаха едно върху друго. Онзи отгоре беше друг ескимос — спящ или изпаднал в безсъзнание старец с мургаво набръчкано лице и прошарена коса, разпиляна върху качулката от вълча кожа, която някой беше нагънал и подпъхнал под главата му като възглавница. Точно към него поглеждаше Гудсър, докато шейната приближаваше „Еребус“. Под проснатия по гръб ескимос се виждаше почернялото, изкривено и очевидно мъртво лице и тялото на лейтенант Греъм Гор.
Франклин, командир Фицджеймс, лейтенант Левеконт, първи помощник Робърт Сарджънт, ледови лоцман Рийд, главният лекар Стенли и някои подофицери като помощник-боцмана Браун, старшината на гротмарса Джон Съливан и господин Хоър, стюардът на сър Джон се втурнаха към шейната, последвани от още четирийсет или повече моряци, които бяха излезли на палубата при вика на вахтения.
Преди да се приближат до отряда с шейната, Франклин и всички останали се спряха на място. Онова, което през далекогледа се беше сторило на Франклин като сивкаво-червеникави вълнени шалове, всъщност се оказаха големи червени петна по тъмните шинели. Мъжете бяха омазани с кръв.
Избухна взрив от гласове. Някои от мъжете, впрегнати в хамутите, прегръщаха приятелите си, които бяха изтичали да ги посрещнат. Томас Хартнъл се строполи на леда и веднага беше обграден от мъже, готови да му помогнат. Всички говореха и викаха в един глас.
Сър Джон виждаше единствено трупа на лейтенант Греъм Гор. Тялото беше покрито със спален чувал, който се беше свлякъл настрани така, че Франклин можеше да види красивото лице на Гор, което на места беше абсолютно бяло, обезкървено, а другаде бе почерняло от арктическото слънце. Чертите му бяха изкривени, клепачите му бяха леко повдигнати и разкриваха блестящото от леда бяло на очите му, челюстта му беше увиснала отворена и езикът се подаваше навън, а устните му се бяха отдръпнали нагоре, оголвайки зъбите му в гримаса на неподправен ужас.