— Погледнете отново, доктор Гудсър — рече той почти шепнешком. — Това не е прецизна хирургическа ампутация, не е извършена дори с някой примитивен инструмент като каменен нож. Езикът на горката девойка е бил отхапан още когато е била съвсем малка — и то толкова близо до основата, че в никакъв случай не е могла да го направи сама.
Отстъпих назад от жената.
— Има ли някакви други осакатявания? — попитах аз, преминавайки по навик на латински. Бях чувал за варварските обичаи на Черния континент и сред мохамеданите, чиито жени бяха подлагани на грубо обрязване, което бе пародия на еврейския обред при мъжете.
— Никакви други — отвърна Макдоналд.
Тогава си помислих, че съм разбрал погрешно причината за внезапното пребледняване на сър Джон и явния му потрес, но когато попитах Макдоналд дали е споделил тази информация с нашия командир, лекарят ме успокои, че не е. Сър Джон беше влязъл в нишата, бе видял ескимоското момиче без дрехи и веднага беше излязъл притеснено навън. След това Макдоналд започна да ми описва резултатите от бързия физически преглед на нашата пленница или гостенка, но двамата бяхме прекъснати от доктор Стенли.
Първата ми мисъл беше, че ескимосът е умрял, но се оказа, че причината не е тази. Един моряк беше пристигнал, за да ме извика на доклад пред сър Джон и другите капитани.
Сър Джон, командир Фицджеймс и капитан Крозиър явно останаха разочаровани от моя доклад за известните ми обстоятелства около смъртта на лейтенант Гор и макар че обикновено това щеше силно да ме разстрои, в този ден — може би заради ужасната ми умора и психологическите промени, които бяха настъпили по време на пътуването ми с отряда на лейтенант Гор — разочарованието на моите командири изобщо не ме притесни.
Първо докладвах за състоянието на нашия умиращ ескимос и любопитния факт за липсващия език на момичето. Тримата капитани го обсъдиха с приглушени гласове, но единствените въпроси бяха зададени от капитан Крозиър.
— Знаете ли защо някой би й причинил това, доктор Гудсър?
— Нямам представа, сър.
— Възможно ли е да е било извършено от някое животно? — продължи да настоява той.
Поколебах се. Тази мисъл не ми беше хрумвала.
— Възможно е — отвърнах най-накрая аз, макар да ми беше много трудно да си представя някой арктически месояден звяр да изяде езика на дете, но да го остави живо. И все пак беше добре известно, че тези ескимоси живееха с диви кучета. Самият аз ги бях видял в залива Диско.
Нямаха никакви други въпроси относно двамата ескимоси.
След това поискаха подробности за смъртта на лейтенант Гор и съществото, което го беше убило, и аз им казах истината — че се опитвах да спася живота на ескимоса, който се беше появил от мъглата и беше застрелян от редник Пилкингтън, и че бях вдигнал очи едва в последния момент, непосредствено преди смъртта на Греъм Гор. Обясних им, че заради гъстата мъгла, виковете, привлеклия вниманието ми изстрел от мускет и съобщението, че пистолетът на лейтенанта е гръмнал, ограничаващата видимостта ми шейна, до която бях коленичил, и бързите движения на хората и светлината, не бях съвсем сигурен какво точно съм видял; зърнал бях само как грамадната бяла фигура обгърна злочестия офицер, пистолетът му проблесна, разнесоха се нови изстрели и после мъглата отново покри всичко.
— Но сте сигурен, че е било бяла мечка? — попита командир Фицджеймс.
Поколебах се.
— Ако беше мечка — отвърнах най-накрая аз, — то значи е необичайно едър представител на вида Ursus maritimus. В мен остана впечатлението за подобно на мечка месоядно — с огромно тяло, гигантски ръце, малка глава, обсидианови очи, — но всъщност не можах да го видя толкова ясно, както може да се предположи от описанието ми. Онова, което помня най-добре, беше, че съществото се появи сякаш от нищото — просто се издигна от леда, обхващайки човека — и че два пъти надвишаваше по ръст лейтенант Гор. Това беше изключително разстройваща гледка.
— Сигурен съм, че е била — каза сър Джон сухо, почти саркастично, помислих си аз. — Но какво друго, ако не мечка, би могло да бъде, господин Гудсър?
Не за пръв път забелязвах, че когато се обръщаше към мен, сър Джон никога не ме удостояваше с научната ми степен „доктор“. Той използваше „господин“, както при общуването си с всеки един от старшините или неопитните младши офицери. Отне ми две години да осъзная, че застаряващият командир на експедицията, когото уважавах толкова много, не изпитва ответното уважение към никой от корабните лекари.