— Не знам, сър Джон — отвърнах аз. Искаше ми се да се върна при пациента ми.
— Разбрах, че сте проявявал интерес към белите мечки, господин Гудсър — продължи сър Джон. — Защо?
— Обучавал съм се за анатом, сър Джон. А до отплаването на експедицията мечтаех да стана естественик.
— Но вече не мечтаете? — попита капитан Крозиър със своя лек ирландски акцент.
Свих рамене.
— Открих, че полевата работа не е моето призвание, капитане.
— И въпреки това сте извършили дисекция на някои от белите мечки, които застреляхме тук и на остров Бичи — продължи да настоява сър Джон. — Проучили сте скелетите и мускулатурата им. Наблюдавали сте поведението им на леда, както всички нас.
— Да, сър Джон.
— Смятате ли, че раните на лейтенант Гор съответстват на телесните увреждания, които може да нанесе подобно животно?
Поколебах се само за секунда. Бях прегледал трупа на клетия Греъм Гор, преди да го натоварим на шейната и да започнем кошмарното си пътуване обратно по паковия лед.
— Да, сър Джон — отговорих аз. — Доколкото ни е известно, бялата полярна мечка, която обитава този регион, е най-големият хищник на Земята. Тя може да тежи един път и половина повече и изправена на задните си крака, да бъде с три фута по-висока от мечката гризли, най-голямата и най-свирепа мечка в Северна Америка. Бялата мечка е много силен хищник, напълно способен да смачка гръдния кош на човек и да увреди гръбнака му, както в случая с клетия лейтенант Гор. В допълнение към това бялата арктическа мечка е единственият хищник, който често ловува хора.
Командир Фицджеймс се прокашля.
— Смея да заявя, доктор Гудсър — рече тихо той, — че веднъж в Индия видях доста кръвожаден тигър, който — според селяните — беше изял дванайсет души.
Кимнах, в същата секунда осъзнавайки колко ужасно уморен бях. Изтощението ми въздействаше като силна напитка.
— Сър… командире… господа… всички вие сте видели повече неща по света от мен. Но съдейки по многобройните материали по въпроса, които съм прочел, всички останали сухоземни месоядни — вълци, лъвове, тигри и други видове мечки — могат да убият човек само ако са били провокирани, а някои от тях, като вашия тигър, командир Фицджеймс, могат да се превърнат в човекоядци поради някаква болест или нараняване, които им пречат да търсят естествената си плячка, ала само бялата арктическа мечка — Ursus maritimus — активно издирва и убива човешки същества за храна.
Крозиър кимаше одобрително.
— Откъде сте научили това, доктор Гудсър? От вашите книги?
— До известна степен, да, сър. Но в залива Диско прекарах голяма част от времето си в разговори с местните за поведението на мечките и освен това поразпитах за това капитан Мартин на борда на неговия „Ентърпрайз“ и капитан Данърт от „Принц Уелски“, когато бяхме хвърлили котва близо до тях в Бафиново море. Двамата джентълмени отговориха на въпросите ми за белите мечки и ме свързаха с неколцина от техните моряци — включително двама възрастни американски китоловци, всеки от които беше прекарал повече от дузина години сред ледовете. Те ми разказаха много истории за бели мечки, които са преследвали местни ескимоси и дори са отмъквали мъже от корабите им, докато са били блокирани в леда. Единият възрастен мъж — мисля, че се казваше Конърс — каза, че през двайсет и осма година техният кораб изгубил не един, а двама готвачи заради мечките… единият бил отмъкнат от жилищната палуба, където шетал около печката, докато останалите спели.
Капитан Крозиър се усмихна на думите ми.
— Може би не трябва да вярваме на всяка история, която разказват старите моряци, доктор Гудсър.
— Да, сър. Разбира се, че не трябва, сър.
— Това е всичко, господин Гудсър — каза сър Джон. — Ще ви повикаме отново, ако имаме повече въпроси.
— Да, сър — отвърнах аз и се обърнах уморено, за да се отправя обратно към лазарета.
— А, доктор Гудсър — обади се командир Фицджеймс, преди да изляза през вратата на каютата на сър Джон. — Аз имам един въпрос, макар че адски ме е срам да си призная, че не знам отговора. Защо белите мечки се наричат Ursus maritimus? Надявам се, че не е защото обичат да ядат моряци.
— Не, сър — отвърнах аз. — Предполагам, че името е дадено на арктическата мечка, защото тя е по-скоро морски бозайник, отколкото сухоземно животно. Чел съм материали, в които се споменава, че бели мечки са били засичани на стотици мили навътре в морето, а капитан Мартин от „Ентърпрайз“ ми каза, че макар бялата мечка да напада изключително бързо на сушата или леда — като достига скорост от повече от двайсет и пет мили в час, — тя е един от най-силните плувци в океана, способна е да преплува шейсет или седемдесет мили без почивка. Капитан Данърт каза, че веднъж корабът му е плавал с осем възела при попътен вятър, далеч от всякаква земя, а две бели мечки го следвали неотстъпно в продължение на десет морски мили, че и повече, след което просто се отказали и заплували към плаващите в далечината ледени блокове със скоростта и лекотата на бял кит. Оттам и названието — Ursus maritimus — бозайник, да, но най-вече морско създание.