— Благодаря ви, господин Гудсър — каза сър Джон.
— Няма защо, сър — отвърнах аз и излязох.
4 юни 1847 г., продължение…
Ескимосът умря само няколко минути след полунощ. Само че преди смъртта си проговори.
По това време аз спях, облегнал гръб на стената в лазарета, но Стенли ме събуди.
Прошареният старец, който лежеше на операционната маса, движеше ръцете си, сякаш се опитваше да плува във въздуха. Кръвотечението от пробития му дроб се беше усилило и кръвта се стичаше по брадичката върху превързаните му гърди.
Докато усилвах светлината на фенера, ескимоското момиче се надигна от ъгъла, където спеше, и тримата се наведохме над умиращия мъж.
Старият ескимос сви пръста си и го мушна в гърдите си, съвсем близо до дупката от куршум. При всяко издишване навън бликваше още яркочервена артериална кръв, но звуците, придружаващи кашлицата му, можеха да бъдат само думи. Използвах парче тебешир, за да ги запиша върху плочата, която двамата със Стенли използваме за общуване, когато пациентите ни спят.
— Ангаткут тукурук! Куарубвичук… ангаткут туркук… Панига… туунбак! Таник… налуабмю тукутаясирук… умиякпак тукутаясирук… нанук тукуткаа! Панига… туунбак нанук… анганткут кукурук!
След това кръвотечението се усили дотолкова, че той вече не можеше да говори. Кръвта бликаше от устата му като фонтан и го задавяше и въпреки че двамата със Стенли го повдигнахме, опитвайки се да му помогнем да прочисти дихателните си пътища, той вдишваше само кръв. След няколко секунди ужасни мъчения гърдите му престанаха да се повдигат, той се отпусна в ръцете ни и очите му се изцъклиха. Стенли и аз го положихме на масата.
— Внимавай! — извика Стенли.
В първия момент не можах да разбера предупреждението на другия лекар — старецът лежеше мъртъв и неподвижен, когато се наведох над него не можах да открия нито пулс, нито дихание, — но след това се обърнах и видях ескимоската.
Тя беше взела един от окървавените скалпели от работната ни маса и се приближаваше към нас, вдигайки оръжието. Веднага разбрах, че тя не ми обръща никакво внимание — погледът й беше вперен в мъртвото лице и гърдите на мъжа, който можеше да е неин съпруг или баща, или брат. През онези няколко секунди в моето съзнание на човек, който не знаеше нищо за обичаите на езическото й племе, се изредиха безброй безумни образи — момичето изрязва сърцето на мъжа, може би за да го погълне в някакъв ужасяващ ритуал, или избожда очите на мъртвеца, или отрязва един от пръстите му, или просто добавя нови белези към мрежата от стари, която покриваше тялото му като моряшка татуировка.
Тя не направи нищо такова. Преди Стенли да успее да я хване и докато аз се навеждах над масата в опит да прикрия мъртвеца с тялото ми, защото просто не ми хрумна нищо друго, ескимоското момиче замахна със скалпела с хирургическа ловкост — очевидно беше използвала остри като бръснач ножове през по-голямата част от живота си — и преряза кожената връв, на която висеше каменният амулет на мъжа.
Подхващайки плоския бял изцапан с кръв камък във формата на мечка, тя го скри под парката си и остави скалпела обратно на мястото му.
Двамата със Стенли се спогледахме. След това главният лекар на „Еребус“ отиде да събуди младия моряк, който служеше като помощник в лазарета, и го изпрати да съобщи на вахтения офицер, а чрез него и на капитана, че старият ескимос е мъртъв.
4 юни, продължение…
Погребахме ескимоса някъде около един и половина сутринта, спускайки увитото му в брезент тяло в тясна противопожарна дупка в леда, намираща се само на двайсетина ярда от кораба. Тази противопожарна дупка, осигуряваща достъп до намиращата се на петнайсет фута под леда незамръзнала вода, беше единствената, която хората успяха да запазят да не замръзне през студеното лято — както съм споменавал и преди, моряците се страхуват от пожар повече от всичко на света, — и сър Джон нареди тялото да бъде спуснато там. Докато Стенли и аз се опитвахме да натикаме тялото с помощта на пръти надолу в тесния леден тунел, чувахме ударите на брадвите и редките ругатни, които се разнасяха на няколкостотин ярда източно от нас, където отряд от двайсет моряци се труди цяла нощ, за да изкопае по-благоприлична дупка за погребението на лейтенант Гор на следващия ден — всъщност по-късно днес.