Ужас

Посред нощ тук беше достатъчно светло, за да могат да се прочетат химни от Библията — ако изобщо някой беше донесъл Библия, за да чете химни от нея, но никой не го направи, — и мъждивата светлина облекчаваше задачата ни — на нас, двамата лекари, и на двамата моряци, на които им беше наредено да ни помагат, — докато мушкахме, бодяхме, бутахме, плъзгахме и накрая успяхме да натикаме тялото на ескимоса надълбоко в синия лед и в черната вода, течаща под него.

Ескимоската стоеше безмълвно и ни наблюдаваше, без да показва никакви емоции. От север-северозапад духаше вятър и черната й коса се развяваше над изцапаната качулка на парката й и се мяташе пред лицето й като разрешени гарванови пера.

Ние бяхме единствените членове на погребалната групичка — лекарят Стенли, двамата задъхани, ругаещи под носа си моряци, туземката и аз, — докато под сипещия се сняг не се появиха капитан Крозиър и един висок, дългурест лейтенант, които останаха да наблюдават финалните ни усилия. Накрая тялото на ескимоса преодоля последните пет фута от ледения тунел и се изгуби в черното течение на петнайсет фута под леда.

— Сър Джон нареди жената да не прекарва нощта на „Еребус“ — каза тихо капитан Крозиър. — Дойдохме да я отведем на „Ужас“. — Крозиър се обърна към високия лейтенант, който, сега си спомних, се казваше Ървинг: — Джон, тя ще бъде твоя отговорност. Намери й място по-далеч от погледите на мъжете — може би зад сандъците в предната част на лазарета — и се погрижи за безопасността й.

— Слушам, сър.

— Извинете ме, капитане — казах аз, — но защо не я пуснете да се върне при нейните хора?

Крозиър се усмихна на думите ми.

— При нормални обстоятелства бих се съгласил на подобно развитие на нещата, докторе. Но в радиус от триста мили оттук няма известни ескимоски селища, дори и най-малкото селце. Те са номадски народ — особено онези, които наричаме северни планинци, — ала какво е довело този старец и младото момиче на паковия лед, толкова далеч на север, където няма нито китове, нито тюлени, нито моржове, нито елени, нито каквито и да било други животни освен белите мечки и кръвожадните същества в леда?

Не знаех какво да отговоря, но думите на капитана едва ли имаха отношение към моя въпрос.

— Напълно е възможно да се стигне дотам — продължи Крозиър, — че животът ни да зависи от откриването на тези местни ескимоси и сприятеляването ни с тях. Трябва ли да я пуснем да си върви, преди да сме се сприятелили с нея?

— Ние застреляхме съпруга или баща й — каза лекарят Стенли, поглеждайки към нямата млада жена, която продължаваше да се взира във вече празната дупка. — Нашата безмълвна дама може да не изпитва особено топли чувства към нас.

— Точно това имам предвид — каза капитан Крозиър. — А в момента си имаме достатъчно проблеми и без тази девойка да се върне начело на отряд разярени ескимоси, които да ни избият, докато спим. Не, според мен сър Джон е прав… тя трябва да остане с нас, докато не решим какво да правим… не само с нея, а и със самите нас. — Крозиър се усмихна на Стенли. За тези две години това беше първият път, когато виждах капитан Крозиър да се усмихва. — Безмълвната дама. Това беше добро, Стенли. Много добро. Хайде, Джон. Да вървим, милейди.

Тримата се отправиха през вихрещия се сняг на запад, към първия торос. Аз се изкачих по снежната рампа на „Еребус“ и се прибрах в мъничката ми каюта, която сега ми изглеждаше като същински рай, и потънах в дълбок сън — за пръв път от десет дни, когато лейтенант Гор ни поведе на юг-югоизток по леда.