В сряда ловният отряд, който не успя да намери тюлени, се върна с трупа на една бяла мечка, положен напреки върху две свързани шейни, и с едно живо бяло мече, което имаше размерите на малко теле.
Последва малко врява и искания на всеки да бъдат платени по десет златни суверена, но дори хората, които бяха убили звяра на една миля северно от кораба (за да свалят мечката, те бяха произвели повече от дванайсет изстрела от два мускета и три пушки), трябваше да признаят, че размерите му са твърде малки — проснат на окървавения сняг, той не достигаше и осем фута — и че е твърде слаб и много прилича на женска. Бяха убили самката, но бяха запазили живо хленчещото мече, което бяха довлекли, привързано към шейните.
Сър Джон слезе от кораба, за да огледа мъртвото животно, похвали мъжете, че са намерили месо — макар че никой не обичаше варено мечешко, а и слабото животно изглеждаше по-жилесто и жилаво от останалите, — но отбеляза, че това не е чудовищният левиатан, който беше убил лейтенант Гор. Всички свидетели на смъртта на лейтенанта бяха сигурни, обясни сър Джон, че макар и умиращ, смелият офицер беше стрелял с пистолета си в гърдите на истинския звяр. Самката беше надупчена с куршуми, но нито откриха в гърдите й стара рана от пистолетен изстрел, нито в тялото й имаше куршум от пистолет. По това, обяви сър Джон, щеше да се разпознае истинската чудовищна мечка.
Някои от хората пожелаха да си опитомят мечето, тъй като то вече беше отбито от майка си и можеше да се храни с размразено говеждо, други пък искаха да го заколят още веднага, там, на леда. По съвета на сержанта от морската пехота Брайънт сър Джон нареди животното да бъде оставено живо и да му се сложи каишка, която да бъде прикована с верига към забит в леда кол. Вечерта същата сряда, 9 юни, сержантите Брайънт и Тоузър, заедно с моряците Едуард Кауч и стария Джон Мъри — единственият шивач на платна, останал с експедицията, поискаха да разговарят със сър Джон в каютата му.
— Не подхождаме по правилния начин, сър Джон — каза сержант Брайънт, говорителят на малката групичка. — Имам предвид лова на звяра.
— Защо? — попита сър Джон.
Брайънт махна с ръка, сякаш посочвайки към мъртвата мечка, която в този момент разфасоваха на окървавения лед.
— Мъжете ни не са ловци, сър Джон. На двата кораба няма нито един истински ловец. Онези от нас, които са ходили на лов, са стреляли по птици на сушата, а не по едър дивеч. Е, може и да свалим някой елен, ако ни се изпречи на пътя, но тази бяла мечка е страховит враг, сър Джон. Досега сме убивали бели мечки по-скоро по щастлива случайност, отколкото благодарение на нашите умения. Черепът на този звяр е достатъчно дебел, за да спре куршум от мускет. В тялото му има толкова много мас и мускули, че прилича на някой древен рицар с броня. Тези животни са толкова силни, че дори малките мечки — вие сте ги виждали, сър Джон — трудно могат да бъдат убити с изстрел от пушка в корема или от винтовка в дробовете. Явно е много трудно да бъдат улучени в сърцето. Тази мършава женска беше убита от дузина изстрели с пушка и мускет, и то от близко разстояние, при това дори тя би могла да избяга, ако не беше останала, за да защити мечето си.
— Какво предлагате, сержант?
— Укритие, сър Джон.
— Укритие?
— Като при лов на патици, сър Джон — каза сержант Тоузър, пехотинецът с пурпурен родилен белег на бледото лице. — Господин Мъри има идея как да го направим.
Сър Джон се обърна към възрастния шивач на платна от „Еребус“.
— Ще използваме резервните железни пръти за гръмоотводите, сър Джон, и ще ги огънем, придавайки им нужната ни форма — каза Мъри. — Така ще разполагаме с лека рамка за укритието, което ще прилича на палатка, нали разбирате.
— Само че няма да има пирамидална форма като нашите палатки — продължи Джон Мъри, — а ще бъде ниско и продълговато, с козирка отпред, почти като брезентовите навеси на селските панаири, милорд.
Сър Джон се усмихна.
— А нашата мечка няма ли да забележи панаирджийския навес на леда, господа?
— Не, сър — отвърна шивачът на платна. — Аз ще съм нарязал, ушил и боядисал брезента в бяло, докато падне нощта — или сумрака, който тук наричаме нощ. Ще разположим укритието до някой нисък торос, където ще се слее с околността. Ще се вижда дългият, тесен, хоризонтален прорез, през който ще се стреля. От дъските, които използвахме за погребалното скеле, господин Уийкс ще скове пейки, върху които да се свиват стрелците, за да не мръзнат върху леда.