— Все още нищо, сър — отговори Брайънт. Сержантът и двамата офицери се наведоха напред, докато лицата им не се озоваха пред студения въздух, проникващ през амбразурата.
Сър Джон видя трупа на мечето и мускулите му, шокиращо червени върху леда. Хората му бяха одрали цялата кожа с изключение на малката бяла глава, бяха източили кръвта в кофи и я бяха разлели около трупа. Вятърът навяваше сняг по обширното ледено поле и видът на кръвта на фона на бялото, сивото и бледосиньото имаше смущаващо въздействие.
— Все още не сме напълно сигурни дали врагът ни е канибал — прошепна сър Джон.
— Да, сър — отвърна сержант Брайънт. — Не желае ли сър Джон да поседне до нас на пейката? Мястото е предостатъчно.
Мястото не беше предостатъчно, особено когато широкият ханш на сър Джон се намести до мускулестите задници, насядали на дъската. Но тъй като лейтенант Левеконт предпочете да остане прав, а морските пехотинци бързо се посместиха, доколкото можаха, пейката се оказа достатъчна да побере седмината мъже. Сър Джон осъзна, че от тази издигната позиция ледът се вижда много добре.
В този момент капитан сър Джон Франклин беше толкова щастлив, колкото изобщо би могъл да бъде в компанията на други мъже. Нужни му бяха години, за да разбере, че се чувства много по-удобно в компанията на жени — независимо дали бяха артистични, чувствителни жени като първата му съпруга Елинор или силни, упорити жени като настоящата му съпруга Джейн, — отколкото сред мъже. Но в дните след последното му неделно богослужение той беше получил повече усмивки, кимания и одобрителни погледи от офицерите и моряците си, отколкото през цялата си четирийсетгодишна кариера.
Наистина импровизираното обещание да плати по десет златни суверена на човек — да не говорим за удвояването на аванса, което се равняваше на петмесечна редовна заплата на моряк — беше направено в момент на необичаен прилив на добри чувства. Но сър Джон разполагаше със значителни финансови средства, а ако по време на тригодишното му отсъствие с тях се беше случило нещо, той беше убеден, че ще може да използва личното състояние на лейди Джейн за покриването на този нов дълг на честта.
Общо взето, смяташе сър Джон, предложението за парично възнаграждение и изненадващото му позволение да се раздаде грог на борда на въздържателския му кораб беше наистина гениално. Също както всички останали, и сър Джон беше дълбоко потресен от внезапната смърт на Греъм Гор, един от най-обещаващите млади офицери във флота. Лошите новини за отсъствието на плавателни коридори в леда и неизбежното прекарване на още една мрачна зима тук подействаха смазващо на всички, но с обещаните десет златни суверена на човек и с един празничен ден на двата кораба той беше успял засега да реши проблема.
Естествено, имаше го и другия проблем, за който предишната седмица му бяха съобщили четиримата медици: фактът, че все по-голяма част от консервираната храна се оказваше развалена, най-вероятно заради лошо запоените консерви. Ала сър Джон реши засега да не мисли за това.
Вятърът навяваше сняг върху обширното ледено поле, като на моменти скриваше от погледа мъничкото трупче, което лежеше върху синия лед сред съсирващата се и замръзваща кръв. Покрай околните тороси и ледени върхове не се забелязваше никакво движение. Мъжете до сър Джон седяха спокойно, единият дъвчеше тютюн, а останалите бяха отпуснали облечените си в ръкавици ръце върху обърнатите нагоре дула на мускетите. Сър Джон знаеше, че тези ръкавици щяха да бъдат свалени за миг, ако врагът им се появи на леда.
Той се усмихна на себе си, осъзнавайки, че запомня тази сцена, този момент като интересна случка, която да разкаже на Джейн, на дъщеря си Елинор и на прекрасната си племенница София. Напоследък често го правеше: разглеждаше опасното им положение на леда като поредица от интересни случки и дори им измисляше текст — не твърде обширен, просто достатъчен, за да задържи вниманието, — за да може да ги разкаже в компанията на неговите мили дами, когато излизат да вечерят навън. Този ден — нелепото укритие, скупчените вътре мъже, доброто предчувствие, миризмата на оръжейна смазка, вълна и тютюн, дори ниско надвисналите сиви облаци, навяваният сняг и лекото напрежение, докато очакваха плячката си — щеше да го представя в много добра светлина през следващите години.
Внезапно сър Джон отмести поглед наляво и надникна над рамото на лейтенант Левеконт към погребалната яма, която се намираше на по-малко от двайсет фута южно от укритието. Отворът към черното море отдавна беше замръзнал, а и след погребението самият кратер беше запълнен почти до ръба със сняг, но видът на леката вдлъбнатина в снега караше вече поомекналото сърце на сър Джон да се свива при мисълта за младия Гор. Ала погребалната служба беше прекрасна. И той я беше провел с достойнство и гордо воинско държание.