Мятайки бясно ръце, защото краката му продължаваха да не се движат, сър Джон се обърна по гръб и задраска с пръсти по леда. Накара сърцето и крайниците си да се успокоят, за да може носът му да намери онзи тънък слой въздух между леда и студената вода. Пое си дъх. Повдигна брадичката си, изкашля морската вода и вдиша през устата.
Благодаря ти, господи Исусе…
Борейки се с изкушението да изкрещи, сър Джон започна да се придвижва с драпане под повърхността на леда, сякаш се катереше по стена. Долната страна на паковия лед беше неравна, понякога се спускаше към водата, като не му оставяше никакъв въздух за дишане, понякога се издигаше на пет-шест инча, че и повече, като му позволяваше да изкара цялото си лице над водата.
Въпреки петнайсетте фута леден пласт над себе си, сър Джон виждаше мъждива светлина — синкава светлина, Божията светлина — която се промъкваше през ледените кристали, намиращи се на няколко инча от очите му. Дневна светлина проникваше и през дупката — погребалния кратер на Гор, в която го бяха хвърлили.
Оставаше ми единствено, скъпи мои дами, моя мила Джейн, да намеря пътя обратно до тясната дупка в леда, задържайки дъха си, но знаех много добре, че разполагам само с минути…
Не минути, а секунди. Сър Джон усещаше как ледената вода неумолимо изцежда живота от тялото му. И с краката му се случваше нещо ужасно нередно. Той не само не ги чувстваше, но и усещаше липсата им. А морската вода имаше вкуса на собствената му кръв.
И тогава, дами, всемогъщият Бог ми показа светлината…
Вляво. Отворът беше на десет ярда от лявата му страна. Ледът се намираше достатъчно високо над водата, за да може сър Джон да надигне глава, да опре плешивото си, вкочанено теме в грубия лед, да си поеме дълбоко дъх, да примигне няколко пъти, за да изчисти водата и кръвта от очите си и наистина да види сиянието на Божията светлина на по-малко от десет ярда…
Нещо огромно и мокро застана между него и светлината. Тъмнината беше непрогледна. Годният за дишане въздух му беше отнет, изтласкан от най-отвратителната воня на мърша.
— Моля… — започна сър Джон, задъхвайки се и кашляйки.
Тогава мокрото зловоние го обгърна и огромни зъби се впиха в лицето му, пробивайки с хрущене черепа малко пред ушите от двете страни на главата му.
16.
Крозиър
Часът беше два и половина сутринта, и капитан Крозиър вече се беше върнал от „Еребус“, беше огледал труповете — или по-точно половинките от трупове — на Уилям Стронг и Томас Евънс до релинга на кърмата, където ги беше оставила тварта от ледовете, беше наредил да отнесат останките в Стаята на мъртъвците и сега седеше в каютата си и гледаше замислено към двата предмета, които лежаха на бюрото му — неотворена бутилка уиски и пистолет.
Почти половината от каютата на Крозиър беше заета от леглото, което беше монтирано откъм десния борд. То приличаше на детска люлка с резбованите си високи табли, долните шкафове и буцестия дюшек от конски косми, който се намираше на височината на гърдите. Крозиър никога не успяваше да спи добре на нормалните легла и често си мечтаеше за полюляващите се хамаци, в които беше прекарал толкова много години като мичман, младши офицер, а преди това и като юнга. Така прикрепено към външната стена на корпуса, леглото му беше едно от най-студените места за спане на борда на кораба — по-студено от койките на младшите офицери, чиито каюти се намираха в средата на жилищната палуба, и много по-студено от хамаците на щастливците моряци, разположени в близост до фрейзъровата печка, на която господин Дигъл готвеше двайсет часа в денонощието.
Пълните с книги рафтове, монтирани върху леко наклонената навътре стена на корпуса, помагаха за изолацията на каютата на Крозиър, но само донякъде. Под тавана, напреки на широката пет фута каюта, имаше още един пълен с книги рафт, който висеше на три фута над сгъваемото бюро, отделящо спалната част от приемната. Точно над главата му се намираше черният кръг на престъновия илюминатор, чието изпъкнало матово стъкло се подаваше съвсем малко над палубата, но сега тъмнееше под трите фута сняг и защитния брезент. От илюминатора непрекъснато нахлуваше студен въздух, наподобяващ вледеняващото дихание на отдавна мъртво същество, което все още се опитва да диша.
Срещу бюрото на Крозиър имаше тясна лавица, върху която стоеше умивалникът му. В него не държаха вода, тъй като тя бързо замръзваше. Стюардът на Крозиър, Джопсън, носеше всяка сутрин гореща вода на капитана от печката. Между бюрото и умивалника оставаше толкова място, колкото да може Крозиър да стои прав или — както сега — да седи пред бюрото си на табуретката, която плъзваше отдолу под лавицата, когато не я използваше.