Той продължаваше да гледа втренчено пистолета и бутилката уиски.
Капитанът на КНВ „Ужас“ често си мислеше, че не знае нищо за бъдещето — с изключение на това, че както неговият кораб, така и „Еребус“ никога повече няма да плават на парна тяга или под платна, — но след това си напомняше, че едно нещо знае със сигурност: когато всичките му запаси от уиски се изчерпеха, Франсис Роудън Мойра Крозиър щеше да си пръсне мозъка.
Покойният сър Джон Франклин беше напълнил склада си със скъп китайски порцелан — всички съдове, естествено, носеха инициалите на сър Джон, както и фамилния му герб, — а също и с оловен кристал, четирийсет и осем телешки езика, изящни сребърни прибори, също гравирани с герба му, каци с пушена вестфалска шунка, струпани пити двойно глостърско сирене, няколко торби със специално доставен чай от плантацията на негови роднини в Дарджилинг и глинени бурканчета с любимия му мармалад от малини.
И въпреки че Крозиър се беше запасил с известно количество деликатеси за офицерските обеди, които се налагаше да организира от време на време, повечето от парите и складовото му пространство бяха отишли за триста двайсет и четирите бутилки уиски. Не беше отлежало шотландско уиски, но щеше да свърши работа. Крозиър знаеше, че отдавна е достигнал онзи момент в пиянството си, когато количеството винаги натежава над качеството. Понякога, като например миналото лято, когато беше особено зает, една бутилка му стигаше за две седмици, че и повече. Друг път — както през изминалата седмица — той пресушаваше по една бутилка на вечер. Всъщност Крозиър беше престанал да брои празните бутилки, когато предишната зима мина двестате, но знаеше, че краят на запасите му със сигурност наближава. В нощта, когато изпиеше последната бутилка и стюардът му кажеше, че повече няма — Крозиър беше уверен, че това ще се случи през нощта, — той беше твърдо решил да запъне ударника, да опре дулото на пистолета в главата си и да дръпне спусъка.
Някой по-практичен капитан, разбира се, щеше да си напомни, че в алкохолния склад се съхраняват значителен остатък от първоначалните четири хиляди и петстотин галона — галона — от концентриран западноиндийски ром, като всяка кана беше между шейсет и пет и седемдесет градуса. Хората получаваха ежедневно своята дажба от четвърт пинта ром, разреден с три четвърти пинта вода, така че имаше достатъчно галони, за да могат да се къпят в тях. Някой по-дребнав и по-алчен капитан алкохолик щеше да предяви претенциите си върху рома, предназначен за моряците. Но Франсис Крозиър не обичаше ром. Никога не го беше обичал. Уискито беше неговото питие и когато запасите му свършеха, щеше да свърши и животът му.
Когато видя тялото на Томи Евънс, по-точно долната му половина, с почти комично разкрачени във формата на Y крака, все още обути в панталони и ботуши, Крозиър си спомни за деня, когато го бяха повикали при разнебитеното мечешко укритие на четвърт миля от „Еребус“. Той осъзна, че след по-малко от двайсет и четири часа щяха да се навършат пет месеца от кошмара на 11 юни. Отначало Крозиър и останалите офицери, които изтичаха на мястото, изпитаха пълно недоумение при вида на настаналото опустошение: брезентът беше разкъсан, металните колове бяха огънати и смачкани. Дървената пейка беше натрошена на парчета и сред тях лежеше обезглавеното тяло на сержанта от морската пехота Брайънт, командир на морските пехотинци в експедицията. Главата му — която още не беше открита при пристигането на Крозиър — се беше търколила на почти трийсет ярда, преди да се спре в одрания труп на мечето.
Лейтенант Левеконт беше със счупена ръка — оказа се, че не е пострадал от чудовищната мечка, а при падането си върху леда; редник Уилям Пилкингтън беше прострелян в лявото рамо от стоящия до него пехотинец, редник Робърт Хопкрафт. Самият той имаше осем счупени ребра, смазана ключица и извадена от ставата лява ръка — от кос удар, нанесен от грамадната лапа на чудовището. Редниците Хийли и Рийд се бяха отървали без сериозни наранявания, но се бяха опозорили, като бяха избягали панически от мелето, надавайки писъци и пълзейки на четири крака. По време на бягството Рийд си беше счупил три пръста.
Но вниманието на Франсис Крозиър бе изцяло погълнато от краката на сър Джон Франклин, обути в панталони и ботуши, но откъснати при коленете — единият лежеше в укритието, а другият беше паднал в близост до пробитата в леда погребална яма.