— Ха, ха — злорадо подметна нощният пазач. — Продължавай да шумиш. Аз пък ти пия кафето.
Точно така и беше. Профейн разсеяно претегли на длан единствения останал му капан, който щракна и му защипа три пръста.
„Какво да правя, — въздъхна Бени, — да крещя ли? Не.“ И без това нощният пазач се смееше достатъчно шумно. Профейн стисна зъби, разтвори с усилие капана, запъна го отново, метна го през един люк в камбуза и побягна. Стигна до кея, получи в тила една снежна топка, която събори каубойската му шапка. Клекна да я вдигне и се запита дали да не отвърне на изстрела. Не. Продължи да тича.
Паола го чакаше при ферибота. Докато се качваха, тя хвана ръката му.
— Ще доживеем ли някога да слезем от този ферибот? — бе единственото, което отбеляза Бени.
— Целият си в сняг — отвърна тя и протегна ръка да го изтупа.
Бени едва овладя желанието да я целуне. От студа нараненото от капана място започваше да вкочанясва. Леден вятър задуха от Норфък. Този път двамата останаха вътре във ферибота.
Рейчъл го настигна на норфъкската автогара. Той се бе изпружил до Паола на една дървена пейка, изтъркана до съвсем светло и омазнена от цяло поколение случайни задници. В каубойската му шапка бяха пъхнати два еднопосочни билета до Ню Йорк. Бе притворил очи и опитваше да спи. Тъкмо бе задрямал, когато по радиоуредбата извикаха името му. Още неразбуден напълно, Профейн веднага се досети кой можеше да бъде. Просто интуиция. Бе мислил за нея.
— Миличък Бени, — прозвуча гласът на Рейчъл, — звънях на всички автогари в страната.
На заден план се чуваше шум от празненство. Новогодишна вечер. Там, където бе Профейн, имаше само един стар часовник, който показваше времето. И дузина свити на пейката бездомници, които опитваха да подремнат в очакване на пътуващия за някъде много надалеч автобус, на неизвестна фирма-превозвач. Бени погледна към тях и я остави да говори. Рейчъл призоваваше „Върни се“. Единствената, на която би разрешил да му каже това, с изключение на своя вътрешен глас, а него Бени по-скоро би отхвърлил като твърде невъздържан, отколкото да го слуша.
— Ама виж ’кво… — запелтечи той.
— Ще ти изпратя пари за билет.
Наистина щеше.
Остър, протяжен звук изкънтя по пода в направление към Бени. Това бе Дюи Гланд, мрачен, целият кожа и кости, тътрещ китарата след себе си.
— Тук е моят приятел Дюи Гланд — внимателно, почти шепнешком Бени прекъсна Рейчъл: — Той би желал да ти изпее една песничка.
Дюи запя на Рейчъл старата песен „Скитници“, от времето на голямата икономическа криза. Змиорки в океана, змиорки в морето, една червенокоса жена ме направи за смях…
Косата на Рейчъл беше червена, прошарена с преждевременни сиви нишки, толкова дълга, че тя можеше да я изпъне назад с ръка, да я вдигне над главата и да я пусне да падне напред върху издължените си очи. Което беше, или би трябвало да бъде, смешен жест за едно момиче високо 147 сантиметра по чорапи.
Бени отново усети в корема си придърпването на невидимата пъпна връв. Припомни си дълги пръсти, през които навярно щеше от време на време да зърва синьото небе.
Изглежда никога няма да престана да мисля за тези неща.
— Тя иска да говори с теб — поясни Дюи.
Служителката на информационното гише се мръщеше. Провинциално момиче с костеливо и нашарено от петна лице, чиито очи мечтаеха за озъбени радиаторни решетки на „буици“, игра на „дама“ петък вечер в някое крайпътно ресторантче.
— Искам теб, Бени — заяви Рейчъл.
Той потърка брада в телефонната слушалка и тридневната му четина застърга. Хрумна му, че по цялото това разстояние в северна посока, по протежение на 700-километровата дължина на подземния телефонен кабел, сигурно има земни червеи и слепи тролове, които подслушват. Троловете знаят много магии: биха ли могли да променят думите, да имитират гласове?
— Значи просто така ще се размотаваш? — с въпросителен тон установи Рейчъл. Някой зад нея драйфаше, а наблюдаващите го се кикотеха истерично. Джаз по грамофона.