— Той спеше — рече Толито.
— Той е йо-йо — заяви Хосе. — Чакай малко и ще видиш.
Временно тримата забравиха за Бени, преминаха напред в следващия вагон и там изпълниха обичайното представление. Върнаха се, когато влакът отново тръгваше от Гранд Сентрал.
— Видяхте ли? — обърна се Хосе към другите.
— Хей, мой човек, защо? — попита Кук.
— Сигурно си безработен — предположи Толито.
— Защо не гърмиш алигатори, като брат ми? — попита Кук.
— Баткото на Кук ги трепе с ловна пушка — поясни Толито.
— Ако търсиш работа, трябва да стреляш алигатори — добави Хосе.
— Работата постоянна ли е? — почесвайки корема си запита Профейн, впил поглед в пода.
Влакът спря на Таймс Скуеър, избълва пътници, погълна нови, затвори врати и с писък потъна в тунела. По съседната линия профуча друг влак. Тела се щураха напред-назад под кафеникавата светлина, високоговорител обявяваше пристигащите и заминаващи влакове. Беше обед. Станцията на метрото забръмча като кошер, изпълни се с човешки шумове и движение. Туристите прииждаха на тълпи. Пристигна нов влак, отвори врати, затвори ги, отмина. Блъсканицата по дървените перони стана още по-интензивна, придружена от притеснение, глад, препълнени пикочни мехури, недостиг на въздух. Първият влак се върна.
Сега сред тълпата, претъпкала станцията, имаше едно момиче с черно палто и дълга коса. Момичето огледа четири вагона, преди да открие Кук, който седеше до Профейн и го наблюдаваше.
— Той иска да помага на Анхел да трепе алигатори — осведоми я Кук.
Профейн спеше, опънат диагонално на седалката.
В този сън Бени, както обикновено, бе съвсем сам. Вървеше нощем по една улица, където нямаше нищо живо, освен неговото зрително поле. Сигурно бе нощ на тази улица. Светлините блестяха по пожарните кранове, без да потрепват; по улицата се търкаляха капаци на канализационни шахти. Тук-там просветваха неонови реклами, чиито надписи после, когато се събудеше, той нямаше да помни.
Всичко това бе свързано някак с една история, която Профейн бе чул веднъж, за човек, роден със златен винт вместо пъп. Двайсет години той ходи на консултации при доктори и специалисти от цял свят и прави неуспешни опити да се отърве от винта. Най-после, на Хаити попада на един вуду-лечител, който му дава някаква зловонна течност. Той изгълтва лекарството, заспива и почва да сънува. В този сън той се намира на улица, осветена от зелени лампи. Следвайки напътствията на знахаря, нашият човек прави две крачки надясно и една наляво от своето първоначално разположение и до седмия стълб на уличното осветление открива дърво, изцяло окичено с разноцветни балони. От четвъртия клон виси червен балон; той го пука и вътре намира отвертка с жълта пластмасова дръжка. Развърта с отвертката винта на корема и веднага се пробужда от съня. Поглежда надолу към пъпа си; винтът го няма. Най-после е премахнато двайсетгодишното проклятие. Обезумял от радост, той скача от леглото… гъзът му пада.
На Профейн, сам на улицата, винаги би му изглеждало, че навярно той също търси нещо, което да направи факта на собственото му разглобяване толкова приемлив, колкото и демонтирането на която да е машина. И всеки път страхът започваше неизменно в този момент: тук, че това ще премине в кошмар. Защото сега, ако продължеше да върви по улицата, не само гъзът, но и ръцете, краката му, порестият като сюнгер мозък и сърцето-часовник трябваше да бъдат оставени да замърсяват паважа, да бъдат разпръснати сред капаците на канализационни шахти.
Можеше ли да бъде наречена дом осветената от живачни лампи улица? И какво бе това, неговото? Не беше ли завръщане на Бени, като слон в своето гробище, за да легне и скоро да се превърне в бивни, в чиито издължени обеми спят, все още загатнати, изящните форми на шахматни фигури, чесалки за гръб и ажурно резбовани, разположени една в друга кухи китайски сфери?
Ето това бе всичко, което сънуваше Профейн; единственото, което изобщо можеше да сънува: Улицата. Скоро Бени се пробуди. Не бе открил нито отвертка, нито ключ. Отвори очи и видя лице на момиче до своето. Кук стоеше зад момичето, разкрачен, с наведена глава. Някъде отдалеч, на два вагона по-напред, долиташе извисеното над потракването на колелата по релсите металическо дрънчене на Толито по празната кутия от кафе.
Лицето й бе младо, нежно. На едната буза имаше кафява бенка. Бе започнала да говори, още преди да се бяха отворили очите му. Искаше Бени да отиде с нея у тях. Казваше се Хосефина Мендоса, беше сестра на Кук, живееше в жилищната част на града. Трябвало да му помогне. Бени нямаше понятие какво става.