Най-после се спря на група от четирима: двама мъже, момиченце и млада дама, която подобно на своята рокля изглеждаше непохватно бухнала и провинциална. Всичките англичани, естествено. Макс имаше своите критерии.
Той също имаше и очи и нещо в тази групичка го обезпокои. След осем години прекарани в това наднационално царство, Макс умееше да разпознава туриста веднага. Момичетата почти сигурно бяха туристки — но в поведението на придружителите имаше нещо особено: липсваше им, да кажем, известна самоувереност, инстинктивната принадлежност към туристическата част на Александрия, обща за всички градове, която дори и неопитните демонстрират още при първото си пътуване в чужбина. Но вече ставаше късно, а Макс нямаше къде да отседне тази нощ, пък и не беше ял.
Абсолютно безразлично му бе какви ще бъдат собствените му начални думи, тъй като можеше да избира между няколко стандартни встъпителни фрази, всяка от тях напълно подходяща за започване на разговор, стига клиентите да са платежоспособни. Важна бе реакцията. В този случай тя бе много близка до очакваната. Двамата мъже, които приличаха на комично дуо — единият рус и дебел, другият тъмнокос и мършав с червено лице — изглежда желаеха да минат за любители на удоволствията. Хубаво, щом искат. Макс знаеше как да се представя за любител на удоволствията. По време на запознанството очите му се спряха половин секунда по-дълго от необходимото върху Милдред Рен. Но тя беше късогледа, топчеста и набита; в нея изобщо нямаше нищо от онази, някогашната Алис.
Идеални клиенти: отношението на всички бе такова, сякаш го познаваха от години. Но все пак налице бе и усещането, че в резултат от някаква отвратителна осмоза, за това щеше да се разчуе. Всеки просяк, бродяга, доброволен изгнаник и скитник на свободна практика в Александрия моментално щеше да разбере, че екипът на Порпънтайн & Гудфелоу плюс сестрите Рен е настанен на маса във „Финк“. Цялото това безпарично население може скоро да започне да приижда, един по един, всеки ще получава еднакъв прием, ще бъде привличан в групата безгрижно и сърдечно като близък познат, който е излязъл само преди петнайсет минути. Макс бе предразположен към фантазьорство. Това ще продължи до утре, другиден, по-другиден: безспирно и с неизменно весели гласове те ще поръчват на келнерите още столове, храна, вино. Скоро ще се наложи другите туристи да бъдат отпратени: всички места във „Финк“ ще бъдат заети, ще се разпрострат сферично от тази маса, като годишните кръгове на дърво или окръжностите в дъждовна локва. А когато местата за сядане във „Финк“ свършат, изтормозените келнери ще трябва да започнат да носят още столове от прилежащия ресторант, от другите заведения по улицата и после от близката пресечка, съседния квартал; насядалите просяци ще прелеят на улицата, тя ще се раздува и раздува… и обхватът на разговора ще се разшири чудовищно, всеки от хилядите участници ще вмъква в него своите спомени, шеги, мечти, самота, остроумия… истинско представление! Грандиозен водевил! Ще седят така, ще ядат, когато огладнеят, ще се напиват, ще изтрезняват със сън, ще се напиват отново. Как ще свърши това? Как би могло да свърши?
Говореше по-голямата, Виктория: бялото Фьослауерско вино навярно й бе замаяло главата. Осемнайсетгодишна, предположи Макс, отърсвайки се бавно от своята халюцинация за скитническата общност. Почти на възрастта, на която Алис би трябвало да е, сега.
Имаше ли нещо от Алис в нея? Напълно естествено, Алис бе още един от неговите критерии. Е, поне бе ясно забележима същата причудлива смесица от играещо си и възбудено момиче. Палава и толкова неопитна…
Католичка — бе ходила в манастирско училище близо до дома й. Това беше първото й пътуване в чужбина. Тя говореше, навярно прекалено много за своята религия; известно време наистина възприемала Божия Син тъй, както една млада дама може да преценява всеки подходящ за брак ерген. Ала впоследствие й станало ясно, че Той, разбира се, не бил такъв, но в замяна на това поддържал многоброен харем от облечени в черно монахини, чието единствено украшение били молитвените броеници. Тъй като била неспособна да издържи на подобна конкуренция, след няколко седмици Виктория се отказала от послушничеството, но не и от църквата: в Божия храм (с печалноликите му скулптури, мирис на свещи и тамян), съчетан с някой си чичо Ивлин, били фокусирани центровете на нейната безметежна орбита. Чичото, налудничав индивид или скитащ ренегат, обикновено пристигал от Австралия веднъж на няколко години и вместо подаръци носел своите удивителни истории. Доколкото помнеше Виктория, той никога не се повтарял. И което навярно било по-важно, тези истории предоставяли на Виктория достатъчно материал, за да създаде, в промеждутъците между неговите гостувания, свое лично уединено място, свят на момиче от колониите, с който и в който често можела да си играе: да го усъвършенства, изучава, манипулира. Особено по време на богослужение: защото това била предварително подготвената сцена или драматургична нива, подходяща за засяване на една фантазия. И се получавало така, че Бог носел широкопола шапка и участвувал в престрелки с някакъв аборигенски Сатана някъде в другото полукълбо на небесната твърд, в името и за закрилата на някоя си Виктория.