Сега пък какво е това, учуди се Макс. Египтолог ли е той или просто цитира от страниците на своя „Бедекер“? Виктория балансираше умело между Гудфелоу и Бонго-Шафтсбери, опитвайки да поддържа нещо като флиртово равновесие.
Външно всичко е нормално. Съперничество между двамата за вниманието на младата дама, Милдред е по-малката сестра, Порпънтайн най-вероятно е личен секретар, защото Гудфелоу има състоятелен вид. Но ако се вгледаш по-внимателно?
Усещането го обхвана против желанието му. На Бедекерова земя човек не попада често на мошеници. Лицемерието е противозаконно, престъпно.
Но те само се преструваха на туристи. Играеха доста по-различна игра от тази на Макс, което го плашеше.
Разговорът на масата секна. Лицата на тримата мъже изгубиха всякакви следи от характерните чувства, които бяха изразявали. Причината за това се приближаваше до масата им: един невзрачен човек с пелерина и сини очила.
— Привет, Лепсиус — обади се Гудфелоу. — Дотегна ви климатът в Бриндизи, а?
— Една неочаквана работа ме доведе в Египет.
И така компанията бе нараснала от четири на седем души. Макс си припомни своята фантазия. Какъв странен начин на пътуване: тези двамата? Той долови почти незабележимо бързо потрепване на очите, означаващо някаква връзка между новодошлите — приблизително съвпадащо по време с подобна размяна на погледи между Порпънтайн и Гудфелоу.
По този начин ли се подреждат групировките? Изобщо съществуват ли групировки?
Гудфелоу помириса виното си.
— Вашият спътник — отрони най-после той. — Ние много се надявахме да го видим отново.
— Отиде в Швейцария, където ветровете и планините са чисти — отвърна Лепсиус. — Идва време, когато този мръсен юг омръзва.
— Омръзва, ако не стигнете малко по-дълбоко на юг. Мисля, че ако човек слезе достатъчно далеч на юг по Нил, той се връща към някакво подобие на първобитна чистота.
Добър синхрон, констатира Макс. И жестовете предхождаха репликите точно както трябваше. Които и да бяха тези хора, това не бе вечер на аматьори.
— Нали там тържествува законът на дивия звяр? — размишляваше Лепсиус. — Не съществува правото на собственост. Има борба. Победителят получава всичко. Слава, живот, власт, имущество; всичко.
— Може би. Но в Европа, както знаете, сме цивилизовани. За щастие там законът на джунглата е недопустим.
Интересно: Порпънтайн и Бонго-Шафтсбери мълчаха. Всеки от тях бе насочил съсредоточен поглед към своя човек, запазвайки безизразно лице.
— Значи ще се срещнем отново в Кайро — подхвърли Лепсиус.
— Най-вероятно — с кимване.
И Лепсиус тръгна.
— Какъв особен джентълмен — с усмивка отбеляза Виктория и възпря Милдред, която бе вдигнала ръка, готова да запрати своя камък към неговата отдалечаваща се фигура.
— Странно: да предпочиташ чистото пред мръсното — обърна се Бонго-Шафтсбери към Порпънтайн.
— Това може да зависи от работата на човека и от работодателя му — последва отговорът на Порпънтайн.
Бе настъпило време да затварят „Финк“. Бонго-Шафтсбери плати сметката с готовност, която озадачи всички. Половината битка, помисли си Макс. Навън, на улицата, той докосна ръкава на Порпънтайн и подхвана някакво извинително обвинение към туристическата агенция „Кук“. Виктория затича напред по улица „Чериф паша“ към хотела. След тях затрополя един закрит файтон, който бе излязъл от алеята до австрийското консулство и отпраши с пълна сила по улица „Розет“.
Порпънтайн се извърна да огледа файтона.
— Някой много бърза — отбеляза Бонго-Шафтсбери.
— Наистина — съгласи се Гудфелоу.
Тримата наблюдаваха няколкото светещи прозорци на консулството.
— Обаче е тихо — добави Гудфелоу.
Бонго-Шафтсбери се изсмя кратко, може би леко недоверчиво.
— Тук. На улицата…
… Пет лири ще бъдат напълно достатъчни — бе продължил Макс, опитвайки отново да привлече вниманието на Порпънтайн.
— Ах, да — неопределено. — Разбира се, мога да отделя толкова. — Порпънтайн наивно бърникаше портфейла си.
Виктория ги наблюдаваше от отсрещния тротоар.
— Хайде, елате — извика тя.
— Ето, идвам, скъпа моя — озъби се в усмивка Порпънтайн и тръгна да пресича улицата, заедно с Бонго-Шафтсбери.