На половината път до Даманхур той чу детски плач от близкото купе. Валдетар надникна любопитно вътре. Момиче, около единайсет годишно, англичанче, късогледо: дебелите стъкла на очилата разкривяваха плувналите му в сълзи очи. Срещу него седеше около трийсетгодишен мъж и разпалено обясняваше нещо. Още един мъж ги наблюдаваше, може би ядосано, поне такова впечатление създаваше пламтящото му лице. Момичето бе притиснало един камък до плоските си гърди.
— Никога ли не си играла с механична кукла? — настойчиво попита мъжът. Вратата заглушаваше гласа му. — Кукла, която прави всичко безпогрешно, защото има механизъм вътре в нея. Ходи, пее, скача на въже. А истинските малки момчета и момичета обикновено плачат, нали разбираш: палуват, цупят се. — Мършавите му дълги ръце лежаха неподвижно върху колената.
— Бонго-Шафтсбери… — започна другият.
— Хайде. Ще ти покажа една механична кукла. Електромеханична кукла.
— Имаш ли?…
Девойчето е уплашено, помисли Валдетар, връхлетян от изненадващ прилив на съчувствие, все едно че виждаше своите момичета. Дявол ги взел някои от тези англичани…
— Имаш ли такава кукла?
— Аз самият съм такава кукла — с усмивка поясни Бонго-Шафтсбери и дръпна нагоре ръкава на сакото, за да откопчае ръкавелата. Нави маншета на ризата и протегна оголената вътрешна част на ръката си към момичето. В плътта бе пришит миниатюрен електрически ключ, блестящ и черен. Еднополюсен превключвател. Валдетар отстъпи и запремигва. Тънички сребърни жички излизаха от своите клеми, минаваха нагоре по ръката и изчезваха под ръкава.
— Нали виждаш, Милдред? Тези жички стигат до мозъка ми. Когато ключът е затворен, ето така, аз се държа тъй, както сега. Когато е натиснат на другата стра…
— Татко!… — изплака момичето.
— Всичко работи с електричество. Просто и чисто.
— Престанете — намеси се другият англичанин.
— Защо, Порпънтайн? — Злобно. — Защо? Заради нея ли? Трогна ви уплахата й, нали? Или заради вас самия?
— Не трябва да плашите едно дете, сър. — Порпънтайн като че ли отстъпваше свенливо.
— Ура. Връщаме се към основополагащите принципи. — Мъртвешки пръсти се размърдаха във въздуха. — Но един ден аз или някой друг ще ви хване неподготвен, Порпънтайн. Любов, омраза, дори проява на някакво разсеяно състрадание. Аз ще ви наблюдавам. В момента, когато се самозабравите достатъчно, за да признаете човешката природа на някого, да го приемете като личност, индивид, а не като символ… тогава може би…
— Какво е човешката природа?
— Вие питате очевидното, ха, ха. Човешката природа е нещо, което трябва да бъде унищожено.
От вагона зад Валдетар долетя шум. Порпънтайн изхвърча от купето и се сблъска с Валдетар. Милдред, стиснала своя камък, избяга в съседното купе.
Вратата към задната платформа бе отворена: пред нея един дебел червендалест англичанин се бе счепкал с арабина, който преди малко Валдетар бе видял да разговаря с немеца. Арабинът имаше пистолет. Порпънтайн тръгна към тях, приближаваше ги внимателно, избираше най-удобното за място за подход. Валдетар, вече нащрек, побърза да разтърве биещите се. Преди да успее да стигне до тях, Порпънтайн изхвърли високо крак и удари през гръкляна арабина, който се строполи и захърка.
— А сега? — размишляваше на глас Порпънтайн.
Дебелият англичанин бе взел пистолета.
— Какво става тук? — настойчиво попита Валдетар, с възможно най-строг тон на държавен служител.
— Нищо. — Порпънтайн му подаде една златна лира. — Нищо, което да не може да бъде оправено с тази лира.
Валдетар сви рамене. Двамата с Порпънтайн завлякоха пострадалия до едно третокласно купе, наредиха на прислужника там да се погрижи за него — нещастникът бе повърнал, — и да го свали на Даманхур. На гърлото на арабина се бе появил синина. Няколко пъти той опитваше да проговори. Изглеждаше доста зле.
Англичаните се върнаха най-после в техните купета, а Валдетар изпадна в мечтателно настроение, което продължи и след Даманхур (където видя арабина и немеца със сините очила отново да разговарят), през вече постеснената делта, докато слънцето се издигаше към своя зенит и влакът пълзеше към централната гара на Кайро. Десетина хлапета тичаха край вагоните и подвикваха за бакшиш; момичета в тъмносини памучни поли и яшмаци, с лъскавокафяви от слънцето гърди слизаха до брега на Нил да напълнят с вода своите делви; водните колела се въртяха, напоителните канали блестяха и се преплитаха далеч на хоризонта; фелахите лежаха под палмите; биволите пристъпваха тежко по неизменния си ежедневен маршрут около и около водните колела. Върхът на зеления триъгълник е Кайро. Това общо взето означава: ако приемем, че влакът стои неподвижно, а земята се движи покрай него, тогава двете идентични мъртвила на Либийската и Арабската пустиня отдясно и отляво пълзят неумолимо, стесняват плодородната и жива част от света. Остава само малко земя край железопътната линия и един голям град отпред. И мрачно като пустинята съмнение полази благодушния Валдетар.