Луд, помисли Гиргиз със съжаление. Слънцето не беше се задоволило само с лицето на горкия човек, а бе проникнало и в мозъка му.
— Тя ще се „влюби“ в него, каквото и да означава тази дума. Той ще я изостави. Мислите ли, че ме е грижа? Човек приема партньора си така, както приема който и да е инструмент, с всичките му особености. Чел съм досието на Гудфелоу и знаех какво получавам… Но вероятно слънцето и онова, което ставаше по Нил, и неочаквания комутатор в ръката ви; и уплашеното дете, и сега това — англичанинът посочи към прозореца, от който бе тупнал, — ме изкараха от равновесие. Всеки има своя предел. Махнете револвера, добри ми човече Бонго-Шафтсбери и чакайте, само чакайте. Тя все още е безлика, все още може да бъде заменена. Господи, кой знае колко от нас ще трябва да бъдат принесени в жертва през следващата седмица? Тя е последната ми грижа. Тя и Гудфелоу.
Как би могъл да го утеши Гиргиз? Английският му не беше добър, той бе разбрал само половината думи. Лудият не бе помръднал, само бе продължил да се блещи към небето. Гиргиз отвори уста да каже нещо, размисли и започна да отстъпва назад. Внезапно осъзна колко бе уморен, сякаш изпълнените с акробатика дни го бяха изцедили докрай. Нямаше ли един ден и самият Гиргиз да изпадне в същото положение, като този обезумял човек, проснат сред храстите?
Остарявам, помисли Гиргиз. Видях собствения си призрак. Обаче, все пак ще трябва да намина към хотел „Нил“. Туристите там не са богати. Но нали всички ние правим каквото можем.
VII
Бирарията, разположена на север от Езбекие Гардънс, бе създадена от северноевропейски туристи по техен образ и подобие. Един спомен за родината, тук, сред тъмнокожите и тропическото. Но толкова немска, че в края на краищата се бе превърнала в пародия на родината.
Хане се бе задържала на работа само защото бе яка и русокоса. Една по-дребна брюнетка от Южна Германия бе работила известно време, но накрая бе освободена, защото не приличаше достатъчно на немкиня. Баварска селянка, но недостатъчно немкиня! Прищевките на собственика Бьоблих само развеселяваха Хане. Възпитана в търпеливост — сервитьорка от тринайсетгодишна, — тя си бе развила и усъвършенствала безгранично кравешко спокойствие, което сега й помагаше сред пиянските изстъпления, секса за продан и всеобщото безсмислие на бирарията.
За глупаците на този свят — поне на този туристически свят, — любовта идва, бива изтърпяна и си отива колкото е възможно по-дискретно. Така бе с Хане и странствуващия Лепсиус; търговски пътник — както твърдеше той — продаващ дамски бижута. Коя е тя, че да се съмнява? Минала през любовта (неин израз) и имаща пределно ясна представа за нравите на един лишен от сантименталност свят, Хане знаеше достатъчно добре, че мъжете са смахнати на тема политика почти толкова, колкото и жените на тема брак. Знаеше, че бирарията е нещо повече от едно място, където мъжете се напиват или намират жени, както и това, че списъкът на постоянните посетители включваше личности, които бяха твърде чужди на начина на живот на Карл Бедекер.
Колко щеше да се разтревожи Бьоблих, ако видеше нейния любовник. Сега, в паузата между вечерята и сериозното пиене, Хане се маеше в кухнята, с ръце натопени до лактите в сапунена вода. Лепсиус определено бе „недостатъчно немец“. Половин глава по-нисък от Хане, очи толкова чувствителни, че трябва да носи цветни очила дори и в полумрака на Бьоблиховото заведение, и тъй жалки, кльощави ръце и крака.
— Има един конкурент в града — бе споделил той с нея. — Пласира лошокачествена стока, подбива ни цените… това е неетично, нали разбираш?
Тя бе кимнала.
Та ако този човек дойде в бирарията… ако Хане може да подочуе нещо, каквото и да е… гадна работа, Лепсиус изобщо не би искал да намесва една жена в нещо такова… но…
Заради горките му слаби очи, шумното му хъркане, момчешкия му начин на възкачване върху нея, туткането му, докато най-после се наместеше между разтворените й дебели крака… разбира се, тя ще продължава да оглежда наоколо за всеки „конкурент“. Бил англичанин и някъде бил изгорял много лошо от слънцето.