Още от началото на деня, през по-спокойните утринни часове, слухът й като че ли все повече се изостряше. Тъй че по обед, когато кухнята леко изригна в безпорядък, — нищо особено: няколко забавени поръчки, изпусната чиния, която се пръсна на парчета, подобно на нежните тъпанчета на ушите й — Хане бе чула може би повече, отколкото бе очаквала. Фашода, Фашода…, думата се плискаше из бирария Бьоблих като заразителен дъжд. Даже и лицата се промениха: главният готвач Грюне, барманът Вернер, малкият Муса, който метеше заведението, Лоте и Ева и другите момичета, като че ли всички бяха захитрели и непрекъснато криеха някакви тайни. Дори в начина, по който Бьоблих, както обикновено, пошляпваше задника на минаващата край него Хане, се усещаше нещо злокобно.
Май само в развинтеното ми въображение, помисли тя. Хане винаги се бе проявявала като практично момиче и изобщо не бе склонна към фантазиране. Би ли могло това да е едно от страничните действия на любовта? Да предизвиква халюцинации, да насърчава несъществуващи гласове, да затруднява още повече сдъвкването и вторичното смилане на всеки залък? Това обезпокои Хане, която смяташе, че знае всичко за любовта. С какво бе по-различен Лепсиус: малко по-бавен, малко по-слаб; определено не много успешен в търговските дела, не по-загадъчен или по-странен от който и да е друг от многото непознати.
По дяволите мъжете и тяхната политика. Може би за тях политиката е нещо като секс. Не използуват ли те дори същата дума за това, което мъжът прави на жената и за това, което един успешен политик прави на нещастния си опонент? Какво я засяга Фашода или Маршан или Кичънър или както и да им казват на двамата, които се били „срещнали“ — срещнали за какво? Хане поклати глава, усмихната. Можеше да си представи за какво.
Тя отметна с обезцветената от сапуна ръка падналия върху челото й рус кичур. Странно, как умираше кожата и ставаше влажно бяла. Изглеждаше като проказа. От обед насам един ясно определен болестен лайтмотив бе навлязъл треперливо, прикрит в музиката на каирския следобед и почти се бе издал; Фашода, Фашода, думата причиняваше бледи, нехарактерни главоболия, предизвикваше мисли за джунгла, за необикновени микроорганизми и за трески, които не бяха любовни (единствените известни й, нали все пак беше нормално, зряло момиче), или пък нямаха нищо общо с хората. На промяната в светлината ли се дължеше това или наистина по кожата на другите започваха да появяват болестни петна?
Тя изплакна последната чиния и я сложи да съхне. Не. Петно. Чинията бе върната обратно в дълбоката мивка за съдове. Хане я изтърка със сапун, после наклони към светлината и отново я разгледа. Петното все още бе там. Едва забележимо. Почти триъгълно, то се удължаваше от своя връх до основата, на около три сантиметра от ръба на чинията. Бежово, неясно очертано на протритобелия фон на повърхността. Хане наклони чинията с още няколко градуса към светлината и петното изчезна. Озадачена, тя отмести настрани глава, за да го разгледа под друг ъгъл. Проблясвайки два пъти, петното се появи и загуби. Хане стигна до заключението, че ако фокусираше поглед малко встрани и зад ръба на чинията, петното оставаше почти неподвижно, макар формата му да бе започнала да променя своите контури; ту полумесец, ту трапец. Раздразнена, тя пусна чинията обратно във водата и затърси по-твърда четка сред кухненските прибори под мивката.
Истинско ли бе петното? Цветът му не й харесваше. Цветът на нейното главоболие: бледокафяв. Просто едно петно, каза си тя. Само едно петно и това е всичко. Хане затърка ожесточено. Любителите на бира започваха да прииждат от улицата.
— Хане — повика я Бьоблих.
О, Божичко, няма ли да изчезне това петно? Най-после Хане се отказа и постави чинията на сушилката до другите съдове. Но сега петното като че ли се бе разделило на две и прехвърлило като ципа върху всяка от ретините й.
Бързо провери косата си в закаченото над мивката парче огледало; после на устните й се появи усмивка и Хане отиде да сервира на своите съотечественици.
Разбира се, първото лице, което видя, бе на „конкурента“. От него й призля. Нашарено червено и бяло, и увиснали люспи кожа… Той разговаряше тревожно със сводника Варкумян, когото Хане познаваше. Тя заснова често-често край двамата.
… Лорд Кроумър би могъл да предотврати разрастването на…
… Сър, всяка проститутка и всеки атентатор в Кайро…