— Защо трепериш? Тук е достатъчно топло.
Паола поклати отрицателно глава (каквото и да означаваше това), загледана в носовете на галошите си. След малко Профейн стана и излезе на палубата.
Лениво падащият във водата сняг създаваше усещането за късен следобед, в единайсет часа вечерта. Над главите им през няколко секунди предупредително избучаваше сирената, осигуряваща чист път. Обаче, по този път в края на краищата сякаш нямаше нищо друго, освен кораби, неодушевени, изоставени, празни, издаващи шумове един на друг, които не означаваха нищо повече от турбулентността на витлата или съскането на падащия във водата сняг. И напълно сам насред всичко това беше Профейн.
Някои от нас изпитват ужас от смъртта; други — от човешката самота. Профейн се страхуваше от суша или от морски пейзажи подобни на този, в които нямаше нищо живо, освен него самият. Той като че ли неизменно попадаше на един такъв пейзаж: завиваше след ъгъла на улицата, отваряше вратата към една открита палуба и ето, озоваваше се в непозната страна.
Но някой отново разтвори вратата зад него. Скоро Бени усети Паола да пъха ръце под неговите, бузите й опряха в гърба му. Мислено той се отдръпна, за да огледа като страничен наблюдател получилия се натюрморт. Обаче присъствието на Паола изобщо не правеше сцената по-малко отчуждена. Двамата останаха така, докато фериботът стигна отсрещния бряг и навлезе в хелинга, задрънчаха вериги, заскимтяха стартерите на колите, запърпориха мотори.
Пътуваха с автобус до града, безмълвни. Слязоха близо до хотел „Монтичело“ и тръгнаха към „Ист Мейн Стрийт“, да намерят Пиг и Дюи. В Моряшки гроб бе празно и тъмно, за първи път, откакто Бени се помнеше. Сигурно полицията бе затворила кръчмата.
Откриха Пиг в съседното заведение — Южен рай при Честър. Дюи акомпанираше на оркестъра със своята китара.
— Купонът тече! — извика Пиг.
Десетина бивши моряци от „Ешафод“ изявиха желание за среща на колеги. Самообявявайки се за предводител (на обществени начала) на групата, Пиг определи това да стане на „Сузана Скуадучи“ — луксозен италиански пътнически лайнер, чийто строеж бе пред завършване в корабостроителницата на Нюпорт Нюз.
— Пак ли в Нюпорт Нюз? − възкликна Профейн (решил да не казва на Пиг за препирнята с Тефлон). И така: отново размотаване като йо-йо. − Крайно време е да бъде преустановена тази порочна практика! − отбеляза Бени, ала никой не го слушаше.
Пиг танцуваше неприлично буги-вуги с Паола.
III
Тази нощ Бени прекара в квартирата на Пиг, до стария фериботен док. И спа сам. Паола бе срещнала една от Биатрисите и, — след като най-смирено бе обещала да бъде дама на Бени на новогодишното празненство, — бе отишла да преспи при нея.
Около три часа сутринта Профейн се събуди на пода в кухнята, от силен главобол. Изпод вратата навяваше леденостуден нощен въздух, а някъде отвън долиташе настойчиво ниско ръмжене.
— Пиг! — изграчи Бени. — Къде държиш аспирина?
Никакъв отговор. Профейн се запрепъва към другата стая. Пиг не бе там. Ръмженето отвън ставаше все по-зловещо. Бени отиде до прозореца и видя долу на улицата Пиг, който бе възседнал мотоциклета и форсираше двигателя. Сняг падаше на тънички блестящи карфици, а улицата излъчваше своя собствена причудливо мека снежна светлина, която превръщаше Пиг в подобие на витринен манекен с черно-бели клоунски одежди и оцветяваше в неутрално сив оттенък поръсените със сняг стари тухлени стени. Пиг беше с плетена вълнена шапка, нахлузена върху лицето чак до шията, така че главата му изглеждаше като гробовно черно кълбо. Около него се стелеха облаци изгорели газове от мотора. Бени потрепери.
— Какво правиш, Пиг? — извика той.
Пиг не отговори. Загадката или злокобния образ на Пиг и този „Харли Дейвидсън“, сами на улицата в три часа през нощта, съвсем неочаквано напомниха на Профейн за Рейчъл, за която той не желаеше да мисли, не и в тази нощ, на жестокия студ, с главобол и проникващия в стаята сняг.
Рейчъл Аулглас още в 1954 година притежаваше спортна кола „МГ“. Подарък от татенцето. След като направи една пробна обиколка из района около Гранд Сентрал (където бе кантората на татенцето), запознавайки автомобила с телеграфни стълбове, пожарни кранове и случайни минувачи, Рейчъл го откара в Катскил, за лятото. Там дребничката, нацупена и сексапилна Рейчъл надуваше МГ-то по кръвожадните завои и кръстовища на шосе №17, приплъзваше надменната му задница край каруци със сено, ръмжащи полуприцепи и раздрънкани камиони, с каросерии натъпкани докрай с късо подстригани дребни студентчета.