Румен Ченков
В бурята
Сякаш за броени минути притъмня. Големи, черни облаци надвиснаха над градчето и когато Калина отпрати последните си клиенти, бързащи да се приберат по домовете си преди да завали, закапаха първите тежки капки, предвестници за идващата буря.
Калина обърна табелката така, че надписа „Затворено“ да се вижда от улицата и се върна зад тезгяха. Трябваше да преброи парите от днешния оборот, отново да подреди стоките зад себе си, да премете и измие пода и чак тогава да му мисли как ще се прибира. Надяваше се дъждът да е на облак и да премине бързо. Не си беше взела чадър, пък и как би могла да предвиди, че ще завали. Когато в един часа по обяд тръгна към магазина, грееше ярко слънце и нищо не предвещаваше тази рязка промяна на времето.
Когато прибра кофата и парцала в склада, магазина беше готов утре да посрещне клиентите си, а докато тя го привеждаше в ред, вън вече валеше като из ведро. Калина не живееше много далече, но дори и да тичаше до в къщи, това нямаше да я спаси от пороя, затова реши да изчака в магазина, докато престане да вали или поне да намалее.
„Дано Пенко не се е запилял в някоя кръчма и да се сети да намине“ — си помисли Калина.
Пенко — съпругът й — се беше пропил, от както преди два месеца го съкратиха. От десетина дни той отново имаше работа, но продължи да пие. Калина не одобряваше това, но съзнаваше, че нищо не може да направи, за да промени своенравния си съпруг. Много пъти се опита да го привлече в магазина, докато беше без работа и се шляеше, пиейки нейните пари, но той казваше, че не разбира нищо от търговия и упорито отказваше да й помага. Най-лошото беше, че като се напие, започваше да й натяква за двете бездетни години, които прекараха заедно.
Калина тръсна глава, сякаш, за да прогони лошите мисли и се отправи към масичката до прозореца, на която сервираше кафе на своите постоянни клиенти — винаги за сметка на магазина. Тази идея й дойде по време на един разговор с млада лекарка от общинската болница. Разглеждайки щанда за дамско бельо, тя възкликна:
— При тези високи цени, сигурно не печелите много? Малко са тези, които могат да си позволят луксозни стоки. Сега на мода са кафе-баровете.
— Така е, но нали трябва да се облечеш, преди да отидеш на бар — каза Калина, леко подразнена от думите на жената. Искаше да й каже, че това не е така и да й натрие носа. Какво разбира тя от търговия?
Не успя, защото лекарката беше излязла, но тогава си каза: „Защо да не сложа една масичка и да черпя редовните си клиенти с кафе? Идеята не е лоша и мисля, че мога да опитам.“
Това се случи преди около година и оттогава клиентелата нарасна, а и оборота — също.
На тази масичка седна сега и се загледа през прозореца. Дъждът плющеше по нагретите преди това улици, които приличаха на кални реки. Калина обичаше стихиите, но предпочиташе да ги наблюдава от безопасно място. Гледаше небето, по което проблясваха огнените езици на светкавиците и си мислеше колко безпомощен и нищожен е човекът пред силата на природата. Мислеше си, че в такива моменти съприкосновението на човек с Бога, беше най-осезателно.
Докато я занимаваха тези мисли, навън съвсем притъмня и тя започна да се безпокои. Пенко сигурно си мисли, че тя вече се е прибрала и си кърка спокойно в някоя евтина кръчма, а тя ще трябва да седи тук — кой знае до кога…
В този момент, при блясъка на една светкавица, видя някакъв силует, очертан на остъклената врата и си помисли, че най-сетне това магаре, Пенко, идва да я прибере. Миг по-късно се почука и надеждите й се разсеяха: мъжът й нямаше да чука. Той просто щеше да натисне бравата и да влезе. Сигурно някой окъснял търси подслон. Калина стана и се запъти да отвори. Едва ли щеше да я чуе, ако му извика, че вратата не е заключена. Не можеш ли да натиснеш бравата, дявол те взел — си помисли. Отвори и каза:
— Влизайте. Не е заключено.
Пред нея стоеше мъж, който държеше студентска чанта над главата си, за да се предпази от дъжда, но тя не му помагаше много, защото целият беше мокър.
Той бързо влезе и затвори вратата. Свали чантата от главата си, погледна я леко усмихнат и каза с тон, като че ли се извиняваше:
— Благодаря! Видях Ви до прозореца и реших да си опитам късмета. Голям дъжд, а? Хала!
На ярката светлина, която излъчваше големия абажур, Калина видя пред себе си красив, четиридесет и пет-шестгодишен мъж със светло лице и приятен поглед. За пръв път го виждаше. Не беше тукашен, иначе щеше да го познава. Така е в малкия град.
— Не сте тукашен — каза.
— Не съм. Занимавам се с бизнес, който изисква постоянно пътуване. За втори път съм във вашия град и мисля, че започва да ми харесва.