Той гледаше край мене през прозореца. После заплака.
— Съвсем не мога да се примиря — каза и гласът му секна. Все още разплакан, с вдигната глава и невиждащ поглед, с мокро от сълзите лице и хапещ устните си, той се изпъна по военному, мина край апаратите и излезе от стаята.
Лекарят ми каза, че жената на майора била много млада и той се оженил за нея едва след като бил окончателно признат за инвалид и освободен от армията. Жена му умряла от пневмония. Болестта й продължила само няколко дни. Никой не предполагал, че ще умре. Три дни майорът отсъствуваше от болницата. После се яви в обичайния час, с черна лента на ръкава на мундира. Когато се върна, на стената висяха много снимки на рани, преди и след лечението им. Пред апарата на майора имаше три снимки на ръце като неговата, напълно излекувани. Не знам откъде ги бе намерил лекарят. Винаги съм мислил, че ние първи ползувахме апаратите. Но снимките не правеха впечатление на майора, той през цялото време гледаше през прозореца.