— Не. Смятам, че за един час ще стигнем при тях.
— Толкова късно?
— Ами да, нали трябва да вървите.
— Аз? Хм-м! Внимавайте!
Сам пъхна два пръста в устата и изсвири пронизително. В отговор се изцвили и в следния миг от храсталака се изстреля едно животно, при чийто вид бившият лесничей избухна в гръмък кикот.
То не беше кон, а муле, но явно толкова старо, че родителите му трябва да са живели малко след Потопа. Дългите уши, които раздвижваше като крила на вятърна мелница, бяха напълно плешиви; грива вероятно отдавна вече не притежаваше, опашката се състоеше от един гол чукан, в добавка дръгливостта на животното хвърляше в ужас. Ала очите му бяха бистри като на младо конче и имаха израз, който би вдъхнал почит на познавача.
Веселостта на новия познат засегна неприятно Сам Хокинс:
— Защо се смеете, хер Роте?
— Как може още да питате? Тоя козел ли е наистина ездитното ви добиче?
— Козел? Е, да, вярно, моята Мери никога не е печелила приза за красота, но въпреки това аз не бих я заменил и за хиляда благородни жребеца. Спасявала ми е стотици пъти живота и би трябвало първо да я опознаете и тогава да съдите за нея, ако не се лъжа. Сега да възсядаме! Скоро ще настане вечер. Трябва да побързаме.
Двамата мъже яхнаха животните и ги подкараха обратно по посоката, от която лесничеят беше дошъл.
— В началото изпитах подозрение към вас — каза Роте, — понеже подхвърлихте, че съм имал кола. Още не съм ви попитал откъде го знаехте така сигурно.
— Ако се намирахте от по-дълго в прерията, хич нямаше да питате. От пояса ви се е провесил коларски камшик. Такъв е необходим на човек само когато се вози. А който се вози, има кола. Тъй ли е? Но нека не плямпаме, ами да яздим по-бързо!
Движеха се на изток и имаха в гърба си залязващото слънце, а отпред ширна савана, осеяна с отделни островчета от храсти. Сам Хокинс не мислеше, че има повод за някаква особена предпазливост, тъй като в последно време далеч наоколо не се бе мярнал никакъв индианец.
Ето защо нададе вик на изненада, когато внезапно забеляза отляво двама ездачи, от които той и лесничеят също вече бяха съгледани, защото онези бяха подкарали конете си в галоп и препускаха към тях.
— Гръм и мълния — подвикна към Роте, — чудесна историйка се забърква! Само не сваляйте, за Бога, още сега пукалото от рамото си!
— И защо пък? Мисля, че това са индианци, а вие казвате да съм оставел пушката си на мира?
— Да, определено. Виждате ли орловите пера на главите им? Те са вождове, а където се веснат такива, наблизо обикновено се намират и известен брой воини. Вождовете не яздят ей тъй сами из прерията и понеже тук са двама, може да се предположи, че се касае за някоя важна работа. Впрочем сега-засега не е необходимо още да се безпокоим. Но от предпазливост нека слезем. Правете същото, което правя и аз!
Той спря мулето, слезе и застана зад него. Едва тогава взе пушката си и зачака, докато индсманите дойдат по-близо. Лесничеят последва примера му.
Индианците продължаваха без страх да приближават и обуздаха конете си едва на двадесет крачки от белите.
— Стой, спрете — извика Сам, — в противен случай стреляме!
Червенокожите се посъветваха тихо помежду си, изсмяха се високо, което иначе не е от привичките на тяхната сериозна раса, и после единият отвърна на смесицата от индиански, английски и испански, която се говори между индианци и бели из онези райони.
— Да не би бледоликият да се страхува?
— И през ум не ни минава!
— Излез напред, за да можем да говорим с теб!
— Не знам какво бихме могли да обсъждаме с вас. Кои сте?
— Ще ти кажем.
— А-ха, премълчавате имената си? Не ви го препоръчвам. Прочее ние ще се качим отново на седлата и ще си продължим ездата.
— А ние ще последваме дирята ви.
— В такъв случай нека ви кажа, че ще ви нагостим с куршумите си, скимне ли ви да ни досаждате!
— Прерията принадлежи на всички хора. Тук всеки може да язди, накъдето си поиска.
— Какво всъщност говорите с тях? — попита Роте. — Аз нищичко не вдявам от тоя неразбираем говор.
Сам му обясни.
— Звучи враждебно — отбеляза лесничеят. — Какво ще правим?
— Аз самият съм още в неяснота. Не зная какво да мисля за тях. Команчи не са, както виждам.
— Какви иначе?
— Поуни също не. Сиуси още по-малко, защото те сега не се спускат толкова далеч на юг. Тия са си нацапотили физиономиите, вярно, ама не с бойните цветове, от които човек би могъл да идентифицира племето. Наистина не знам къде съм. Редом с жребците си имат и два свободни, оседлани коня, каквито иначе никой вожд не води със себе си.