И тогава Бес Седжуик се спря като закована, с един крак във въздуха, с внезапност, която учуди мис Марпъл и я накара също да се спре. Бес Седжуик се бе втренчила над рамото на мис Марпъл така съсредоточено, че старата дама също обърна глава.
Портиерът току-що бе отворил двете крила на въртящата се врата и ги придържаше, за да позволи на две жени да влязат във фоайето. Едната беше на средна възраст, изглеждаше така, сякаш винаги се безпокои за нещо и носеше съвсем неподходяща виолетова шапка с цветя, а другата беше стройно момиче на седемнадесет или осемнадесет години, облечено просто, но изискано, с дълга, права и гладка коса.
Бес Седжуик се съвзе, завъртя се рязко и отново влезе в асансьора. Когато мис Марпъл я последва, тя се обърна към нея и се извини:
— Прощавайте. Почти връхлетях върху вас. — Имаше топъл и приятен глас. — Току-що си спомних, че съм забравила нещо… Звучи глупаво, но всъщност не е.
— Вторият етаж ли? — попита операторът.
Мис Марпъл се усмихна и кимна, приемайки извинението, излезе и се запъти към стаята си, като с удоволствие премисляше малките незначителни проблеми, както беше свикнала.
Например това, което лейди Седжуик бе казала, не беше вярно. Тя току-що се бе качила в стаята си и вероятно тогава си бе „спомнила, че е забравила нещо“ (ако въобще в това изявление имаше и капка истина) и бе слязла долу да го вземе. Или може би бе слязла, за да се срещне с някого или да потърси някого. Но ако беше така, това, което бе видяла при отварянето на вратата на асансьора, я беше обезпокоило и стреснало и тя веднага се бе пъхнала отново в асансьора и се бе изкачила горе, сякаш да избегне срещата с някого, когото бе видяла.
Това сигурно бяха новите посетителки. Възрастната жена и момичето. Майка и дъщеря? Не, помисли си мис Марпъл. Не са майка и дъщеря.
Дори и в хотел Бъртрам могат да се случват интересни неща, помисли си доволно мис Марпъл.
Глава 3
— Полковник Лъском?
На рецепцията стоеше жената с виолетовата шапка. Мис Гориндж се усмихна и пиколото, застанал до нея, веднага бе изпратен, но не стана нужда да изпълни нареждането, тъй като в този момент самият полковник Лъском влезе във фоайето и бързо се отправи към тях.
— Здравейте, мисис Карпентър! — поздрави той учтиво и се обърна към момичето. — Скъпа моя Елвира, — взе той двете й ръце в своите, — добре, добре, това е много добре. Чудесно… чудесно! Елате да поседнем. — Той ги заведе до столовете и ги настани. — Добре, добре — повтори той, — това е прекрасно!
Усилието, което правеше, беше видимо, както и липсата на непринуденост. Трудно можеше да продължи с „колко е хубаво“. Двете дами не му помагаха особено. Елвира се усмихваше много мило. Мисис Карпентър се засмя безсмислено и приглади ръкавиците си.
— Добре ли пътувахте?
— Да, благодаря — отговори Елвира.
— Нямаше ли мъгла или нещо подобно?
— О, не.
— Полетът ни трая пет минути по-малко — каза мисис Карпентър.
— Да, да. Добре, много добре — той си възвърна хладнокръвието. — Надявам се, че това място ще ви хареса.
— О, сигурна съм, че е много приятно — каза мисис Карпентър топло, като се огледа наоколо. — Много е удобно.
— Боя се, че е доста старомодно — рече полковник Лъском с тон на извинение. — Твърде много стари хора. Няма… хм… танци или нещо подобно.
— Да, предполагам, че няма — съгласи се Елвира.
Тя се огледа наоколо, без да показва някакви чувства. Изглеждаше невъзможно човек да свърже хотел Бъртрам с танци.
— Страхувам се, че има доста старци — повтори полковник Лъском. — Може би трябваше да те заведа на по-модерно място. Не разбирам много от тези неща.
— Много е приятно — заяви Елвира учтиво.
— Само за няколко нощи — продължи полковник Лъском. — Смятам тази вечер да отидем на представление. Мюзикъл… — Той изрече думата колебливо, като че ли не беше сигурен дали употребява правилния термин. — „Отрежете си косите, момичета!“ Надявам се, че сте съгласни?
— Колко хубаво! — възкликна мисис Карпентър. — Ще бъде чудесно, нали, Елвира?
— Прекрасно — каза Елвира без въодушевление.
— А след това вечеря в Савоя?
Ново възклицание от страна на мисис Карпентър. Поглеждайки към Елвира, полковник Лъском се развесели. Помисли си, че Елвира е доволна, макар и решена да не изразява нищо повече от учтиво одобрение пред мисис Карпентър. Не я обвинявам, каза си той, като се обърна към мисис Карпентър: