— Може би ако не бързаше да убиваш всеки, на когото се натъкнем, щяхме да знаем отговорите на някои от тези въпроси.
Карим погледна Ахмед и поклати глава. Изражението му казваше: „Виждаш ли? Точно за това ти приказвах.“ Отново се обърна към Хаким:
— Какво ти става бе? Защо спориш за всичко, което кажа?
— Защо трябва да убиваш всеки, когото срещнем?
Карим погледна приятеля си с неприкрито презрение. Сякаш Хаким беше болно куче, което трябва да бъде убито. Ако не го направеше навреме, можеше да зарази и Ахмед. Трябваше да се махнат оттук. Жената все още беше в леглото. Карим мислеше да я премести, но възглавницата, чаршафите и дюшекът бяха наквасени с кръв. Старецът и кучето бяха в ъгъла на гаража под едно платнище. Можеше да убие и Хаким, както си седи на коженото кресло, и да го остави там. Можеше да го нагласи като самоубийство, за да заблуди полицията. Планът изглеждаше добре. Да изпочупи всичко, да застреля приятеля си в главата и да остави пистолета в ръката му. Карим вече обмисляше как да го направи, без Хаким да заподозре намеренията му, когато Ахмед посочи телевизора:
— Започва.
Тримата погледнаха екрана. Американският президент се качи на подиума в парка на Белия дом и започна да чете предварително подготвена реч. Карим се намръщи и за момент си помисли какво ли ще е, ако убие президента на Съединените щати. Така със сигурност щеше да си спечели вечна слава пред Аллах и мюсюлманите по целия свят. Президентът мънкаше някакви глупости за труда, дълга, саможертвата и упоритостта на спасителите и полицаите през изминалата седмица. Карим не за първи път забеляза, че големите политици обожават да слушат собствения си глас. Те бяха като ходещи речници. Използваха по няколко прилагателни, когато и едно щеше да свърши работа. Така сигурно се мислеха за по-умни.
Президентът говореше за загубата, която ги е сполетяла. Задави се, когато спомена, че бил загубил скъпи приятели в експлозиите, и кратко спомена, че почти всеки ден през последната седмица е ходил на погребения. С по-властен глас изброи няколко трагични събития, сполетели страната през последните осем години, и даде пример как американците винаги са устоявали на трудностите и са оцелявали. Това, което каза после, прикова интереса на Карим.
— Във връзка с подлите нападения от миналата седмица има една неразказана глава, която досега пазех в тайна от вас. Причините да не обявя това по-рано са сложни, но най-общо са свързани с проблемите на националната сигурност. Освен трите ресторанта, които бяха взривени миналата седмица, бе извършено нападение и срещу една федерална сграда във Вирджиния. Вече се чуват всякакви слухове за това коя е сградата и за подробностите около нападението. Става дума за Националния антитерористичен център. Както подсказва името, това е сравнително новообразувано звено от отделите за борба с тероризма на ФБР и ЦРУ, включващо също специалисти от още десетина други служби и организации. Това е главният щаб на борбата срещу тероризма. Броени часове след подлите нападения във Вашингтон миналата седмица…
Карим посочи телевизора и закрещя:
— Подли! Пускат безпилотни самолети от Пакистан и бомбардират села с жени и деца, а нас нарича подлеци!
Хаким се изкушаваше да изтъкне, че причината за тези бомбардировки е в това, че „Ал Кайда“ обича да се крие под полите на споменатите жени, но реши, че това ще изкара приятеля му от кожата, а искаше да остане жив поне докато президентът завърши речта си.
— … през портала на Националния антитерористичен център влязъл черен микробус, маскиран като автомобил на спасителните служби. Вътре имало шестима тежковъоръжени мъже, дегизирани като полицаи от специалните части. Те застреляли охраната и проникнали в сградата. Качили се на последния етаж, където се намира Оперативният център за борба с тероризма. Нападателите нахлули там и открили огън по невъоръжените служители, които в това време самоотвержено се опитвали да помагат на хората, ангажирани в спасителните операции. За щастие няколко от тях имали оръжие. Един такъв човек е при нас днес.
Президентът замълча и погледна към по-млад мъж с черен костюм и медал, окачен на врата му на трицветна копринена лента.
— Искам да ви представя Майк Неш. Господин Неш е бивш офицер от Морската пехота и доскоро работеше като агент под прикритие в службата за секретно разузнаване на ЦРУ.
Карим посочи телевизора и изрева:
— Това е змията, която изпращаше агентите си в нашите джамии!
Президентът продължи: