Сидоров й каза нещо на руски, мина през кухнята и излезе на остъклена тераса. Настани се на бял дървен шезлонг и махна към друг стол през масата. Рап седна и домакинът му предложи да си избере между „Файненшъл Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“. Рап не взе нито единия от двата.
Сидоров започна да преглежда първата страница на „Файненшъл Таймс“.
— Така… с какво мога да помогна на знаменития Мич Рап?
— Снощи хубаво си поговорих с вашия човек — Макс.
— Много способно момче — отбеляза руснакът, без да вдига очи от вестника. — Удивен съм, че вашето ЦРУ не е намерило начин да го използва по-пълноценно.
— Предполагам, че при други обстоятелства щяха да го използват, но сега времената са други.
— Да, така е. Това се опитвам да обясня и на бодигарда си, който, съвсем разбираемо, не ви харесва много.
— Нямам нищо срещу него. Просто исках да взема Джонсън и да се омета, а той ми пречеше.
— Защо толкова ви беше притрябвал? Едва ли заради съвместната му работа с мен.
За това Рап не беше много сигурен. Дали Джонсън бе продавал допълнителна информация на Сидоров или на друг? Това трябваше да се изясни, но в момента той искаше да обсъдят нещо друго.
— Отношенията му с вас не ме интересуват. Поне засега. Да кажем просто, че някои от нещата, които е правил, засегнаха определени хора.
— Какви неща?
— Неща, в които е по-добре да не се бъркате.
— Ясно.
Старицата донесе табличка с чаши и каничка и сипа кафе за двамата. Сидоров си сложи сметана и захар. Рап го предпочиташе черно.
— Добре. Какво мога да направя за вас в този ранен час?
— Ранен ли? Почти обяд е.
Сидоров се усмихна:
— Аз съм млад човек, господин Рап. Понятието „рано“ е относително.
— Предполагам. — Рап отпи глътка кафе. — Макс ми разказа за дейността ви в Куба.
— Наистина ли? Платих му доста солидна сума. Надявах се, че за тези пари ще си държи устата затворена.
— Умея да предразполагам хората.
— Да… представям си. — Сидоров го погледна изпитателно. — Добре, за какво сте тук?
— Свързано е с Куба.
— Да?
— Имате ли връзки с генерал Рамирес?
— Всеки, който иска разрешение да прави нещо в Куба, минава през Рамирес.
— Така се говори. — Рап побутна чашата си и добави: — Искам да се срещна с него.
— Мисля, че може да се уреди.
— На четири очи.
— Разбира се. Но защо трябва аз да ви помагам?
— Не искам да разбере, че ще се среща с мене, докато не стане твърде късно, за да се откаже. И предпочитам да се срещнем на неутрална територия.
— Генералът е опасен човек — измърмори Сидоров.
— А за мен какво мислите, Пьотър?
Руснакът се замисли за момент, после обясни:
— Три години съм изгубил, докато създам тази връзка. Инвестирал съм сериозни средства. Защо да я подлагам на изпитание с нещо, което очевидно крие голям риск?
Рап беше очаквал този отговор.
— Защото мисля, че можете да го използвате за своя изгода.
— Как?
Рап се усмихна:
— Това е неофициална информация, но има един човек, който живее недалеч оттук. В голяма бяла къща. Сигурно се сещате. По причини, които не съм сигурен, че можете да разберете, той не е доволен от определени събития през последната седмица. — Рап не се стесняваше и да преувеличи малко. — Нареди ми да накажа всеки, който по някакъв начин е помогнал на терористите.
— Какво общо има генерал Рамирес?
Рап обясни как откраднатите наркотици са били превозени до Куба. Как Рамирес е позволил на терористите да използват страната му като база за подготовка на нападението, а в замяна е получил солиден дял от наркотиците.
Сидоров се намръщи, докато слушаше. След като Рап свърши, заяви:
— Ненавиждам наркотиците. Бягам от тях като от чума. Много вредят на бизнеса, особено на моя, но не обвинявам онези, които са решили да изкарват прехраната си с тях.