— Не ви карам да застанете срещу Рамирес.
— Искате само да ви помогна да го убиете.
Рап не отговори пряко:
— Искам да дам на генерала шанс да се реваншира за стореното.
— По какъв начин?
— Като ми даде информация за човека, с когото е работил.
— Някой от терористите ли?
— Да.
— Ами ако не иска да ви каже?
— Ще ми каже, вярвайте ми.
Сидоров се замисли. След малко измърмори:
— Тези терористи са лоши хора. Не мога да ги разбера и не искам да имам нищо общо с тях. Все още не виждам причина да се замесвам в това.
Рап се усмихна. Сидоров, като всеки добър бизнесмен, искаше да знае какво ще спечели.
— Когато Кастро си отиде окончателно, ще настане истинска война за позиции. Каквото и да сте купили или взели под наем там, конкуренцията ще бъде огромна — кубинските емигранти, чиито имоти са били отнети от диктатора. Ще си ги поискат обратно или поне да получат някакви компенсации за тях. Борбата ще бъде жестока и скъпа и всеки съюзник ще ви бъде от полза. Но няма какво да ви обяснявам, нали точно затова сте наели Макс Джонсън да се рови в мръсните тайни на важни сенатори и конгресмени.
Сидоров се усмихна:
— Сигурно имате да предложите и още нещо.
— Моите услуги.
— Вашите услуги?
— Тази армия от телохранители около вас е доказателство, че през сравнително кратката си кариера сте си създали доста врагове.
— Така е.
— Както знаете, аз имам известна репутация… умения, които могат да всеят респект у някои хора.
— Слушам внимателно.
— Готов съм да ви предложа известна защита. Може би да се разправя с някои от най-ожесточените ви неприятели по начин, който ще накара останалите да внимават.
Сидоров сгъна вестника и няколко пъти се потупа по крака с него. После измърмори:
— Мисля, че може да се уреди нещо.
57.
Карим даде отдушник на част от гнева си, като счупи няколко лампи и събори всички снимки от полицата на камината. Хаким седеше на креслото и не смееше да помръдне. Пистолетът ясно изпъкваше под разпасаната риза на приятеля му. По-добре беше да изчака бурята да отмине. След няколко минути Карим най-после се поуспокои. Обяви, че тръгват точно след един час. Искаше всички да се изкъпят и обръснат за пътуването. Нареди на Ахмед да претърси кухнята и да вземе всичката храна, която намери, после взе големия пътен атлас, който откри в една секция, и го хвърли на Хаким.
— Намери най-добрия път, за да стигнем там.
— Къде? — прошепна Хаким с най-кроткия си тон.
— Във Вашингтон!
Хаким имаше чувството, че Карим търси най-малкия повод да се отърве от него, затова кимна и започна да разлиства атласа.
— И дръж под око прозореца! — изкрещя Карим.
След това излезе. Спря в кухнята, за да каже нещо на Ахмед, после отиде в банята. Чу се шуртене на душ. Десет секунди по-късно Ахмед се появи на вратата. Изглеждаше уплашен. Приближи се до Хаким, като нервно се озърташе. Когато дойде при него, прошепна:
— Можеш ли да се движиш?
Хаким не разбра. Ахмед бързо извади нещо от джоба си и му го подаде. Прошепна трескаво:
— Иска да те убие. Така ми каза. Вземи.
Хаким напипа ключове от кола.
— В гаража има една бяла кола — продължи Ахмед. — Сложих раницата ти на предната седалка. Бягай! Тръгвай веднага, преди да е излязъл от банята.
Дръпна го от креслото и го вдигна на крака.
Хаким се чувстваше буквално като пребит. Болеше го толкова силно, че не знаеше дали ще може да помръдне, но някак успя. Отначало правеше малки крачки. Тътреше се като старец. Стигна до входната врата сам и погледна назад, за да благодари на Ахмед, но него вече го нямаше. От кухнята се чуваше тряскане на шкафове. Хаким отвори вратата и я затвори след себе си. Мина по верандата и там се закова на място. Имаше само три стъпала, но му се струваха като пропаст. Вкопчи се в парапета и си наложи да направи първата крачка. Тялото му се извъртя и го проряза непоносима болка. Сякаш някой заби нож в гърдите му. Досещаше се какво му е. Едно от счупените му ребра разкъсваше меките тъкани на левия му бял дроб.
Буквално се изтърколи по последните две стъпала, после се затътри през двора, влачейки левия си крак. Болката беше непоносима. Опасяваше се, че всеки момент може да се закашля и тогава всичко щеше да свърши. Щеше да падне насред покрития с чакъл двор и да изгуби съзнание. Карим щеше да се приближи с онова надменно, неодобрително изражение и преди да го убие, щеше да изтърси още някоя глупост. Някоя гръмка фраза, с която да представи предателството към най-добрия си приятел като благородно дело. Това повече от всичко друго накара Хаким да се мобилизира и да продължи към гаража. Омразата, която изпитваше срещу Карим сега, не можеше да се сравнява с никое друго чувство.