Искаше да успее. Искаше да оцелее и да накара арогантния си приятел да изпита болката от предателството. Искаше глупакът да се опита да стигне сам до Вашингтон, искаше Лъва на „Ал Кайда“ да се провали и да почувства настъпването на смъртта, както я бяха посрещнали шестимата храбри воини.
За късмет гаражът беше по-близо, отколкото плевнята, в която бяха скрили караваната. Хаким се повлече към страничната врата, като си поемаше въздух на пресекулки. Това беше единственият начин да преодолее пронизващата болка. Не смееше да погледне назад, докато не стигна до металната вратичка, и дори тогава го направи само за миг. От къщата все още не се беше появил никой. Хаким натисна дръжката и почти прелетя през прага. Лампата се включи от сензор за движение. Той затръшна вратата след себе си и понечи да отвори двойната порта на гаража, но реши първо да се качи в колата. Вътре сигурно имаше дистанционно устройство за отваряне.
Колата беше голям бял „Кадилак DTS“. Собственикът му беше направил услугата да паркира на заден ход. Хаким отвори лявата врата и с облекчение видя раницата си, която Ахмед беше оставил отдясно. Подпря се с една ръка на покрива, с другата на вратата и внимателно започна да се намества на седалката. В един момент болката стана непоносима и той просто се отпусна. Хвана се за кормилото, качи първо десния, после левия си крак. Остана неподвижен известно време, като се чудеше дали няма да изгуби съзнание.
Стори му се цяла вечност, но сигурно не бяха минали и пет секунди. Някакъв глас като че ли го напътстваше. Ръководеше всяка негова стъпка. Сега му казваше да сложи ключа в стартера. Той го постави и го завъртя. Таблото светна. Хаким потърси копчето за дистанционно отваряне на вратата, но нямаше. Огледа цялото табло и накрая го забеляза на страничното огледало. Натисна го и вратата започна да се отваря.
Хаким натисна спирачката, премести скоростния лост в положение за потегляне и се подготви за най-лошото. Ако Карим се опиташе да му препречи пътя, щеше да се наложи да го прегази. Надяваше се от другата страна да види само дневната светлина, но отмъстителната му половина искаше оня надут глупак да го чака отпред. Сниши се и се приготви да залегне и да натисне газта. С всеки сантиметър издигане на вратата напрежението растеше. Накрая тя съвсем се отвори и той видя, че дворът е празен. Без да се надига, премести крака си от спирачката на газта.
В къщата Ахмед още ровеше из кухненските шкафове, като се опитваше да вдига колкото можеше повече шум. Броеше наум. Най-много се страхуваше, че Хаким няма да се добере до колата. Как щеше да реагира Карим, ако го намереше навън, в безсъзнание на чакъла? Ахмед понечи да отиде в хола и да погледне през прозореца, но се спря. Реши да даде на Хаким още трийсет секунди. Нямаше да рискува да му помага повече, иначе самият той рискуваше да стане пушечно месо. Молеше се мислено на Аллах, призоваваше го да даде сили на Хаким.
Ахмед не разбираше какво става. Не можеше да изпитва нищо друго към Карим освен уважение. Той беше удивителен командир и най-способният водач, когото мароканецът познаваше, но в отношенията с най-добрия приятел от детството си направо излизаше от кожата си. Имаше моменти през последните няколко дни, когато Ахмед имаше чувството, че гледа две каращи се осемгодишни хлапета. Постоянни злобни забележки. Постоянни препирни за всичко, за което се сетят. И накрая онази случка в Айова с двамата ловци. Тогава Ахмед за първи път си помисли, че Карим е сгрешил. Всеки прави грешки, но тази беше очевидна. Ахмед бе убеден, че причината е в завистта на Карим към приятеля му от детинство. Карим се изживяваше като герой и затова всеки около него трябваше да му се подчинява безпрекословно. Затова излезе от къщата в Айова — за да направи на пух и прах всички внимателно обмислени планове и да ги тласне към сегашното опасно и непредвидимо приключение.
Ахмед за втори път преброи до трийсет и тръгна към дневната, като изрита една тенджера на пода в кухнята. Погледна през големия прозорец на стаята. С радост видя как предният капак на бялата кола се показва от гаража. Мярна Хаким през предното стъкло и му се стори, че на брадичката му има кръв.