Выбрать главу

„Дръж се — призова го наум. — Не припадай. Аллах, дай му сили! Моля те, закриляй го.“ Колата зави покрай плевнята и даде газ. Изкачи се по криволичещия път, вдигайки прах, и след малко задните фарове се скриха. Ахмед си отдъхна, но облекчението му не продължи дълго. Шуртенето на вода от банята изведнъж спря.

58.

Централата на ЦРУ, Ленгли, Вирджиния

Рап спря в подземния гараж и се качи с асансьора на първия етаж. Мина покрай магазинчето и барчето, като се усмихваше в приятно очакване. Голямата двойна врата на Тържествената зала беше отворена и вътре се виждаха доста хора. Той влезе и спря за момент, като огледа гостите, търсейки признак за някаква непредвидена неприятност, без да спира поглед за твърде дълго върху ничие лице. Обикновено пропускаше подобни събития. Предпочиташе да общува възможно по-малко с хората от централата на Управлението. Днес обаче беше изключение.

Събирането беше буквално панаир на службите за национална сигурност — тук бяха големите клечки от всяка агенция или организация, която има нещо общо с борбата срещу тероризма. Както обикновено, в залата не се допускаха репортери или фотографи. За тях щеше да има време по-късно, но засега събитието бе повод служителите от тайното разузнаване да се покажат от скривалищата си и да отпразнуват награждаването на един свой колега. Повечето от тези хора имаха необходимия достъп до секретна информация или подходящите познати, за да знаят цялата истина за случилото се в деня на атаките, и мнозина се обръщаха да погледнат Рап — другия герой от онзи следобед. Професионалистите щяха да шушукат помежду си, но никой нямаше да престъпи клетвата си. Всички знаеха, че има основателна причина човек с позицията на Рап да остане в сянка. Трябваше обаче да бъде реалист. Историята за ролята му щеше да се носи от уста на уста и при толкова предаване и препредаване нямаше как да предвиди какво ще излезе накрая.

Рап чу бебешко пискане от лявата си страна и тръгна натам. На такъв прием едва ли бяха поканени много деца, затова най-вероятно беше чул гласа на Чарли Неш. Искаше да поздрави децата и Маги, да им каже колко се гордее с техния баща и съпруг, може би да потърси Арт Харис за кратък обмен на информация и после да се маха.

Едва направи три крачки, когато ухилената до уши Джули Тритин му препречи пътя. Едва метър и петдесет с високи токчета, дребната брюнетка беше изгряваща звезда в Съвета за национална сигурност. Идваше от армията и се бе изявила в една важна операция на военното разузнаване.

Тритин погледна Рап и се усмихна игриво:

— Е, Мичъл. Как успя да извъртиш тоя номер?

Рап се усмихна сдържано.

— За какво говориш, Джули?

Тритин вдигна чашата си с шампанско като за тост.

— Очаквах да кажеш така. — Заобиколи го отдясно и го хвана под ръка. Поведе го към близкия ъгъл. — Много добре.

Рап кимна и продължи да оглежда тълпата.

— Да, добре се получи.

— Знаеш какво имам предвид. За „храброст“. Между другото, къде е твоят медал?

Рап само се засмя.

— Според моите източници ролите в престрелката са били малко разменени.

— Какви източници?

— Не се опитвай да ме будалкаш. Знам, че ти си нападнал терористите, а Майк само те е прикривал от балкончето.

— Знаеш, че в битка хората се объркват. Не вярвай на всичко, което чуваш.

Тритин погледна към мястото, където стоеше Майк Неш. Беше заобиколен от цяла тълпа доброжелатели. Всички се усмихваха и искаха да се здрависат с героя на деня.

— Е… радвам се и за двама ви.

— И за двамата ли? — попита Рап.

— Да. Президентът остана малко разочарован, че се измъкна така от Белия дом тази сутрин.

Рап въздъхна:

— Знаеш как е, Джули… Политиците не ми понасят особено.

— Не отклонявай темата — каза Тритин с малко по-сериозен тон. — Президентът поръча да ти предам, че си неблагодарно копеленце и че медалът ти те чака на бюрото му. Иска лично да се отбиеш да си го вземеш.

— И за мене ли има? — с престорена изненада попита Рап.

— Да. — Тритин поклати глава и се подсмихна. — Ама ти вярно си голяма работа.

— Благодаря ти, Джули. Тебе също си те бива.

Тя се засмя и тонът й отново стана сериозен:

— Още две неща. ФБР издирва Глен Адамс.

— Можеше да се очаква, нали?

— Да, но благодарение на сенатор Огдън ти си на челно място в списъка.