Рап се опита да запази сериозно изражение.
— Трябва да признаеш, че те изиграх.
— Да… и тъпкано ще ти го върна. — Неш се наведе към него и добави: — Това е шибано предателство, много добре го знаеш.
Рап закри с една ръка ухото на Чарли и възкликна с престорено възмущение:
— Какви приказки!
— Татко, чух те — обяви Джак, като застана до Рап.
— Ако не си забелязал, Джак, това е моят ден. Когато станеш на трийсет и осем и президентът на Съединените щати ти даде медал, ще можеш да ругаеш, колкото си искаш. Сега вземи брат си. Искам да поговоря с Мич.
Рап подаде Чарли на Джак и двамата с Неш се отдалечиха на едно празно място. Неш огледа хората, които се бяха събрали в негова чест.
— Не мога да повярвам, че ми погоди такъв номер.
Рап не успя да скрие усмивката си.
— Още не ми се вярва колко лесно стана.
— Да. Напоследък бях доста зает.
— Все пак работиш в ЦРУ. Би трябвало да предвиждаш тези неща.
— Не ми говори. Сега не ми е до твоите подигравки. Нямаше право да ми причиниш това.
— Да, няма нужда да ми благодариш. — Рап посочи към съпругата на Неш в другия края на залата. — От години не съм виждал Маги толкова щастлива.
Неш погледна жена си, която разговаряше с Кенеди, Дикърсън и още няколко големи клечки. Рап беше прав. Тя изглеждаше така, сякаш от раменете й е паднало огромно бреме.
— Това не е основание да ме изпързаляш така — изръмжа Неш. — Щеше ли да ти хареса, ако аз ти бях спретнал такъв номер?
— Би било в нарушение на закона.
— Защо ти да можеш да нарушаваш закона, а аз да не мога?
— Защото президентът не ти е разрешил. Той одобри това… пък и аз нямам жена и четири деца, които да разчитат на мен. — Рап погледна децата на Неш и добави: — Повярвай ми, не ти трябва да ставаш като мен. Те имат нужда от теб и ти имаш нужда от тях.
Тези думи поне накараха Неш да се замисли. След малко каза:
— Можеше поне някой да ме попита какво мисля.
— Щеше да откажеш.
— И още как. Не съм направил нещата, които президентът твърдеше, че съм направил. Ти ги направи!
— Да, направих част от тях, но не ми приписвай всичките заслуги. Ти много помогна. Ако не беше свалил първия нападател, и аз, и много други хора, включително и ти, щяхме да сме мъртви. — Рап сръга приятеля си в гърдите. — Заслужаваш този медал.
— Ами ти?
— По дяволите… аз имам вече три.
— Лъжеш.
Рап сви рамене:
— Сам ще се убедиш. Сега, след като те повишат, ще имаш възможност да прочетеш за някои от нещата, които съм направил.
Лицето на Неш изведнъж грейна.
— Айрини каза, че сега аз съм ти шеф. Е, поне нещо хубаво да ми се случи днес.
— Стига си се оплаквал. Виж колко се радват жена ти и хлапетата. След като се успокоиш, ще си спомняш за този ден и ще си ми благодарен.
Неш се огледа и прошепна:
— Ще ти спукам задника, това ще направя. Ще бъда най-лошият началник, който си имал.
Рап се изсмя:
— Желая ти късмет. Не си първият, който ми се заканва.
Арт Харис, заместник-началник на Отдела за борба с тероризма към ФБР, се приближи ухилен до уши. Неш се намръщи. Харис протегна огромната си ръка и избоботи:
— Браво, Мич! Как само го накисна!
— Благодаря, Арт, но това не е първият шаран, който налапва въдицата — ухили се Рап.
— Да, като лабрадори са. Изключително верни, но не много интелигентни.
— Ох… а вие сте като чакали — изръмжа Неш.
— Кой?
— Няма значение. — Неш се обърна и видя директорката на отдела за връзки с обществеността на ЦРУ да идва към него. — По дяволите!
Мериън Райс се приближи към последната си жертва и обяви:
— Страхотна новина! От „Шейсет минути“ искат ексклузивно интервю с теб. Ще изпратят най-добрите си хора. — Видя неохотното изражение на Неш и добави: — Знам, че не ти харесва, но това е уникална възможност. Трябва да действаме, докато си на гребена на вълната. Ела. — Хвана го за ръката. — Още няколко души искат да се запознаят с теб.
Неш се опита да се съпротивлява, после видя самодоволните усмивки на Рап и Харис и изсумтя:
— Смейте се, смейте се. Големи приятели, няма що!
Тръгна след Райс като човек, отиващ на собствената си екзекуция.
59.
Хаким се пресегна, нагласи седалката и се изтегна още малко назад. С всеки изминат километър се чувстваше по-добре. На два пъти по време на бягството си за малко не припадна. Първо на стълбището пред къщата, после — когато се наложи да се сниши. Болката от забиването на реброто в белия му дроб бе непоносима. Сега беше сигурен, че Аллах му е помогнал. Нищо друго не можеше да обясни защо не припадна от болка. Когато зави на юг по шосе 65, се задави, но успя да овладее дишането си, като си поемаше дъх на малки глътки.