— Ами ако ги попитат кой е бил в самолета?
— Ще кажат, че са отишли да заредят в Ричмънд, защото е трябвало да летят рано на другата сутрин.
— Ами ако федералните разпитат човека, който е наел самолета?
Рап погледна часовника си. Беше 6:58.
— В момента самолетът лети към Мобайл. Човекът на борда дори не подозира, че аз съществувам.
— Въпреки това тая работа не ми харесва — измърмори Хърли и отново бръкна за цигарите.
На Рап му идеше да отговори с някоя хаплива забележка, но се сдържа. Знаеше, че на Хърли му е много по-трудно, отколкото искаше да си признае. С бащата на Адамс навремето са били приятели. Бяха участвали заедно в мисии по целия свят. За да смени темата, Рап попита:
— Слуша ли записа от снощи?
— Да — отговори Хърли през облак цигарен дим.
— И?
Старецът заобиколи бюрото и погледна плоскоекранния монитор от лявата страна. На него се виждаше как в съседната стаичка Адамс разговаря с къдрав русокос мъж около петдесетте. Това беше психиатърът Томас Люис. Хърли не знаеше на кого да се ядосва повече, на себе си или на отрепката, която седеше оттатък.
— Шибан предател — изсъска, — опозори паметта на баща си.
Рап не знаеше какво да каже, затова си замълча, и понеже и Маслик не беше от най-разговорливите, тримата останаха мълчаливо втренчени в екрана. В другия край на помещението човекът от дивана реши и той да се изкаже.
— Това, че някой е опозорил паметта на баща си, не е достатъчна причина да го убиеш.
Рап не се изненада от този коментар, но въпреки това се ядоса. С часове беше спорил с Майк Неш за тази бъркотия.
— А предателството, умнико? — контрира Хърли.
— То определено е тежко престъпление, но за съжаление ние нямаме правомощия да наказваме за това.
Хърли се втренчи в повърхността на бюрото, ръцете му затрепериха от гняв. Бутна телбода, грабна една керамична чаша и я запрати към другия край на помещението. Тя се удари в отсрещната стена, разби се на парчета и те се посипаха като дъжд върху дивана и Неш.
Неш подскочи и изкрещя:
— Какво е това?!
— Ако искаш да спориш с мен, отворко, ще си размърдаш задника и ще ме гледаш в очите! — Хърли се обърна към Рап и изръмжа: — Какви са тия простотии? Ако се интересувах от чуждо мнение, щях да се запиша в литературен кръжок.
Тръгна към другия край на помещението, като ръмжеше и псуваше сподавено. Когато стигна до стоманената врата, издумка няколко пъти с бастуна си по нея, а после въведе шифъра за отваряне на електронната ключалка.
Рап погледна Неш и размърда устни, сякаш казваше: „Какво те прихваща, по дяволите?“
Неш не си даде труд да отговори. Беше прекалено ядосан на Хърли, за да се занимава с Рап.
След малко доктор Люис дойде при тях и вратата на стаичката за разпити отново беше заключена. На никого не му се седеше. Рап и Хърли застанаха срещу Люис, а Маслик продължи да наблюдава мониторите. Неш остана в другия ъгъл, все още сърдит заради упрека.
— Казвай направо — каза Хърли на психиатъра.
Люис понечи да заговори, но замълча, сякаш се колебаеше откъде да започне. Прокара пръсти през къдравата си руса коса и каза:
— Класическо нарцистично разстройство.
— Само това ли?
— Не, доста по-сложно е. — Люис се поколеба, сетне попита: — Познаваш ли родителите му?
— Да.
— Баща му не му е обръщал много внимание.
— Никой не от нас не се е радвал на много бащински грижи. Така беше едно време.
Люис кимна с разбиране. Втренчи се изпитателно в Хърли със сините си очи.
— Били сте заедно в разузнаването, нали?
— Да.
— Значи е имал доста по-малко време за семейството от един средностатистически баща.
— Предполагам.
— Майка му резервиран човек ли беше?
— Мардж. — Хърли се загледа някъде в стената, сякаш се опитваше да възстанови някой далечен спомен. — Не беше от най-лъчезарните.
— Не е била много грижовна, така ли?
— Колкото това бюро.
Люис кимна:
— Разбирам. Адамс има прекомерно чувство за собствена значимост и патологичен стремеж към себедоказване. Другата страна на медала е, че самоуважението му е много крехко. Освен това му липсва съчувствие към околните, което го прави добър експлоататор. Той живее с чувството, че е уникален… и може да бъде разбран само от гениални хора. Ще сътрудничи само на такива, които смята за достатъчно надарени, а от друга страна, се нуждае техният истински талант да разсее подсъзнателната му несигурност.