Сега, два часа по-късно, се чувстваше доста добре. Голямата кола беше удобна и за негово щастие собственикът бе напълнил резервоара догоре. Вятърът духаше от север, а той пътуваше на юг, затова предполагаше, че ще мине около петстотин километра, докато се наложи да зареди. Наближаваше Литъл Рок по хубава магистрала с по две ленти във всяко платно. Беше минал транзит покрай няколко градчета. Ограничението на скоростта беше между 50 и 110 километра в час и той не беше забелязал, докато някакъв човек на един ъгъл не му даде знак да намали. След тази грешка внимаваше повече. Нагласи автопилота на 120 км/ч и намери някаква новинарска станция с добър сигнал по радиото. Беше изслушал вече два местни и един национален бюлетин, но никъде не се споменаваше за случилото се в Айова.
Имаше два проблема, които трябваше да реши — един голям и един малък, който можеше да стане голям. Ходеше му се по нужда и при нормални обстоятелства щеше да спре на първата бензиностанция, но му беше толкова зле, че не смееше да слезе от колата. При самата мисъл за болката му прилошаваше. Сети се какво може да направи и започна да оглежда билбордовете покрай шосето, търсейки подходящо място.
След няколко километра видя знака на „Макдоналдс“. Нареди се на опашка с другите коли, погледна се в огледалото и зачака. В жабката намери чифт черни очила, от онези, които по-възрастните хора слагат над диоптърните си очила. Бяха толкова големи, че закриваха голяма част от синините и му придаваха вид на по-възрастен. Поръча си ванилов шейк, едно голямо кафе, две бутилки вода, два чийзбургера, пържени картофки и няколко салфетки допълнително. Не беше гладен, но реши, че е хубаво да има храна в колата за всеки случай. Сложи шейка и кафето в подставките за чаши и хвърли другите неща на дясната седалка. Когато излизаше от паркинга, видя два знака, които му подсказаха, че Аллах бди над него. Първото беше аптека с гише за обслужване на коли, а второто — бензиностанция на пълно обслужване. Ако заредеше сега, щеше да има бензин да мине целия щат.
Спря на най-далечната колонка от сградата и изчака да го обслужат. Дойде някакво хлапе, което беше още по-добре. Докато малкият пълнеше големия резервоар на кадилака, Хаким започна бавно да отпива от шейка. Бензинът беше за 38,50. Хаким даде на момчето две двайсетачки и му каза да задържи рестото. Когато пресече натоварената улица и отби в лентата пред аптеката, той се замисли какво да прави по-нататък. Добре познаваше крайбрежието на Мексиканския залив. От Флорида Кийс чак до Браунсвил, Тексас. Имаше познати в пет-шест града, все свързани с търговията с наркотици, но нито един мюсюлманин. Онези, на които имаше най-много доверие и които му дължаха най-много услуги, бяха в Маями, но дотам имаше много път. Браунсвил също бе далече. В сегашното си състояние не можеше да стигне до нито един от двата града, без да спре, а това щеше да усложни нещата. Трябваше да се отърве от колата по някое време, защото в крайна сметка някой щеше да намери убитите собственици и да подаде сигнал за кражба.
„Не — рече си. — Най-добре към Ню Орлиънс.“ Щеше да вземе разстоянието за десет часа, да пристигне малко преди полунощ. Тогава щеше да се отърве от колата и да се обади на своя познат. Имаше още една възможност и Хаким се изкушаваше да предпочете нея, но първо трябваше да види как ще се разиграят събитията. Купи си от аптеката силни обезболяващи и антибиотик и отново излезе на магистралата. След като изпиеше шейка, щеше да се изпикае в чашата и да я изхвърли. Сега, след като бе решил да отиде до Ню Орлиънс, оставаше да проведе един разговор. Извади мобилния си телефон от джоба и за първи път го включи.
Нагласи автопилота на 120 километра в час и изчака телефонът да се включи. След двайсет секунди апаратът издаде няколко сигнала, докато нагласи настройките, и след странно изпиукване на дисплея се появи известие за ново гласово съобщение. За момент сърцето на Хаким се сви, но после се сети, че сигурно е от мобилния оператор. Набра номера на гласовата поща и изчака. След малко металически женски глас го уведоми за нещо, което вече знаеше — че има ново съобщение. Няколко секунди по-късно един глас от не толкова отдавнашното минало го накара да потрепери: