— Мъченически комплекс? Мисли си, че другите постоянно го прецакват, и има нужда да се оплаче на всекиго за това.
— Често наблюдавано явление. Когато срещне някого като Мич например… — Люис махна към Рап — … човек със силна воля, независим, целенасочен, пестелив на похвали, човек, доказал качествата си в своята област, Адамс вижда в него враг, който трябва да бъде унищожен. Такива типове често стават юристи. Така се чувстват по-умни от другите хора и могат да използват знанията си, за да унижават онези, които не признават въображаемия им талант.
Хърли се опита да си припомни някои от семейните излети, на които бяха ходили преди четирийсет години със стария си приятел и колега. Марк побесняваше, когато синът му започнеше да се цупи, ако нещо не станеше, както той иска.
— Склонност към самоубийство?
— Не… абсурд. Прекалено е самовлюбен. Може да симулира или да заплашва, че ще се самоубие, но със сигурност няма да го направи.
— Нещо друго?
— Попита за теб.
— Знае ли, че съм тук? — изненада се Хърли.
— Не, няма представа, че си замесен. Твърди, че ти ще разбереш какво става.
Хърли се намръщи.
— Да разбера ли? Откъде му хрумна, че от всички хора точно аз ще разбера постъпките му?
— Не бих разчитал особено на това. Както вече казах, той е прекалено самомнителен. Много е трудно за човек с такова разстройство да поеме отговорност за действията си. Все ще намери някакво оправдание. — Люис погледна Рап и добави: — Бои се до смърт от Мич, защото знае, че нищо, което каже, не може да промени мисленето му. Колкото до тебе… — обърна се пак към Хърли и сви рамене — … надява се на съчувствие от стар семеен приятел.
Това ново развитие на нещата беше тежък удар за Хърли. На Рап не му доставяше удоволствие да гледа как старият му приятел се мъчи по такъв начин, затова докосна ръката му и каза:
— Остави на мен да се погрижа.
— Не. — Хърли поклати глава и се изпъчи, доколкото му позволяваше товарът на седемдесет и осемте му години. — Трябва да го направя аз.
7.
Тед Уайт стана от леглото и взе купчината дрехи от стола в ъгъла. През пролуките на щорите влизаше сивкава утринна светлина. Той стисна вързопа, погледна жена си през рамо и тръгна да се изнизва на пръсти от стаята. Излезе, дръпна леко вратата и тя се затвори с тихо изщракване. Вече в безопасност по средата на коридора, Уайт си пое въздух. Изчака малко, за да се увери, че жена му няма да се разбуди, и влезе в стаята на Хейдън.
Седемнайсетгодишното момче лежеше оплетено в чаршафите и одеялата. Две от четирите му възглавници бяха паднали на пода, една — затисната под тялото му, и само последната — под главата му. След месец завършваше гимназия. Уайт го хвана за рамото и леко го разтърси. Никаква реакция. Той изчака пет секунди и пак опита. След още половин минути Хейдън най-после отвори очи и го погледна замаяно:
— Какво? Какво става?
— Шшш. Ако събудиш майка си, няма да те пусне.
Момчето не отговори, само се огледа, опитвайки се да разбере какво става.
— Взимай си нещата за лов.
— Ама мама забрани да идвам с теб. Имам контролно по английски третия час, а довечера съм на мач.
Хейдън искаше да учи в Университета на Северна Айова със стипендия за бейзболист.
— Достатъчно се стара през последните четири години. Заслужил си една малка разходка на лов за диви пуйки с татко.
— Ама мама…
— Знам — прекъсна го Уайт, като вдигна ръка. — Всичко ще е наред, ако отидеш на училище навреме за контролното.
— Треньорът няма да е доволен, ако…
— Говорих с треньора ти. Той обича да ходи на лов за пуйки, колкото мен, и знае, че тази седмица са пощурели. Разреши да дойдеш, стига да си в училище навреме за контролното. Ще отидем при старата барака на чичо ми. Петнайсет минути натам и петнайсет обратно. Ако си във форма, ще имаме няколко часа за забавление.
Хейдън се разплете от чаршафите и свали краката си на пода. Вдигна ръцете си над главата и изръмжа:
— Мама ще побеснее.
— Аз ще съм по-бесен, ако я събудиш — предупреди шепнешком Уайт. — Хайде, мърдай. Ще изпържа яйца и ще направя сандвичи. Можем да ги изядем в пикапа.
След тези думи излезе от стаята на единственото си дете и отиде в кухнята. Сложи кафе и загря тигана. Следваше най-трудната част. Намери бележник и химикалка, облегна се с лакът на кухненския плот и се замисли как най-добре да признае прегрешението си. Както в повечето случаи, реши да бъде кратък и да отстоява своето.