Карим не разбра кое го накара да дръпне спусъка — падането на чашата и чинийката и звънът на счупените парчета върху пода или пронизителният писък на жената — но реакцията му беше мълниеносна. Куршумът влезе през устата й и отнесе солидна част от тила й. След части от секундата тялото й се гърчеше на земята сред отломките от бял порцелан. Карим я погледна за кратко, после — шкафовете зад нея. Белите им врати бяха опръскани с кръв и парченца мозък и поразително напомняха абстрактната картина, покрай която беше минал в коридора. Премести погледа си към вцепенения мъж до масата. Изглеждаше около петдесетте и очевидно беше арабин. Жената вероятно му беше дъщеря.
Човекът преглътна уплашено и с треперещи устни промълви:
— Моля ви, не ме убивайте.
Карим кимна и попита:
— Как се казваш?
— Халид. Халид ас-Саид.
— Ти ли си управителят на „Арамко“ във Вашингтон?
— Да.
— Трябваше да си извън страната.
Мъжът кимна.
— Ти си Лъва на „Ал Кайда“.
Карим се изненада:
— Откъде знаеш?
— Показаха снимката ти по телевизията. Също и неговата.
Халид посочи към Ахмед, застанал зад Карим.
Стомахът на Карим се сви. Той се опита да запази спокойствие и попита:
— Какво правиш тук? Трябваше да те няма.
— Реших да се прибера по-рано.
— Семейството ти?
— Още са в Кралството.
Карим погледна жената на пода. Халатът й се беше разтворил и отдолу нямаше бельо.
— Коя е тази?
— Една приятелка.
Карим кимна, претегли всички възможности в главата си и взе бързо решение. Втренчи се в уплашените очи на човека и изрече:
— Аллах е велик!
— Не — проплака Халид. — Аз съм арабин. Добър мюсюлманин съм. Имам връзки… добри връзки. Аз…
Карим вдигна пистолета и застреля бизнесмена два пъти в сърцето.
65.
Джордж Бътлър погледна от другата страна на масата и отбеляза:
— Можеше просто да му дадеш един милион долара.
Рап се усмихна и сви рамене.
— Вероятно.
— Добре, че не го направи — каза Дюмон, докато работеше на лаптопа си. — Този тип е световен мошеник.
Рап се засмя. Не беше в стила на Маркъс да дава такива строги присъди. Седяха в Клуба на председателя в „Грейклиф“, бивше плантаторско имение, преустроено в хотел и ресторант. Мястото беше много уединено и в типично британски стил. Рап предполагаше, че Бътлър има устна договорка с управителя. Келнерът донесе голям поднос. Остави на масата три чинийки и допълни чашите с вода и студен чай. Когато той излезе, Бътлър настоя:
— За малко да го изпуснеш. По-лесно щеше да стане, ако му беше платил.
Рап поклати глава.
— Може би, но Рамирес е от хората, които могат да ти вземат парите и да те излъжат. Той е престъпник. Постига своето с насилие и заплахи.
Бътлър остави чашата си.
— Затова ти използва единствения начин на убеждение, който ще разбере.
— Може да се каже. И подейства, нали?
— Да, но знаеш, че нямаше да позволя да използваш сила срещу него. Поне докато е тук.
— Знам — усмихна се Рап. — Никога не бих ти създал такива проблеми.
— Щеше да ми създадеш, и още как — мрачно измърмори англичанинът.
— Е… поне нямаше да е умишлено.
— Това винаги е било слабото ти място.
— Кое?
— На някои хора им се удава да пипат деликатно. Ти, от друга страна… действаш с финеса на нападател в американския футбол, който нокаутира противниковия защитник, за да вкара гол.
— Благодаря — усмихна се Рап.
Телефонът на Бътлър завибрира. Той не вдигна. Само погледна дисплея, прочете съобщението и обяви:
— Намерихме банкера.
— Кристиан?
— Да. Кристиан Нелсън. Има апартамент в Гроув, недалеч от тук.
— Твоите хора следят ли го вече?