— Още не. Колата отива натам, но подслушваме телефоните му и следим електронната му поща.
Рап се усмихна. По отношение на националната сигурност и секретността британците действаха пет пъти по-бързо от американците.
— Знае ли се дали е на острова?
— Според граничните власти, да.
— Проникнах — обяви Дюмон, като вдигна ръката си, сякаш очакваше да получи олимпийски медал.
— Къде? — попита Бътлър.
— В Първа карибска банка.
— Невъзможно. — Бътлър нервно погледна към вратата. — Как успя толкова бързо?
Рап махна небрежно:
— Ако много те интересува, може да си поговорите по-късно.
— Ама… — опита се да настоява Бътлър.
— Да не губим време — прекъсна го Рап, знаейки, че англичанинът е техничар по сърце. — Ще започнете да си приказвате за защити, задни вратички и портали и ще ми докарате някое главоболие. Това може да почака. Сега… — обърна се отново към Дюмон — искам да разбера за финансовите подвизи на Адам Фарат.
Дюмон, който можеше да върши по няколко неща наведнъж, не спираше да трака по клавишите.
— Мамка му и прасе! — възкликна, без да отмества очи от екрана.
— Какво има?
— Има над тринайсет милиона долара на сметката. Около десет от тях са внесени тази седмица.
— Логично — отбеляза Бътлър. — Парите от наркотиците.
— Какво друго? — попита Рап.
— Изглежда, че има фирма за внос на кафе.
— Плащания? Къде изпраща пари?
— Освен този превод от сто хиляди долара, които вероятно са отишли за генерала, няма друго. Само е внасял. — Дюмон присви очи и натисна още няколко клавиша. — Освен това има и сейф.
Телефонът на Бътлър иззвъня. Той погледна дисплея и вдигна.
— Ало. — Замълча за няколко секунди и в очите му пролича тревога. — Имаме ли хора на мястото? — Отново се заслуша и закима енергично. — Добре. След малко идвам. — Затвори и погледна Рап. — Преди малко Нелсън е говорил с началника си в банката.
— И какво?
— Един от най-важните му клиенти е поискал да отвори сейфа си този следобед.
— Това нормално ли е за събота?
Бътлър сви рамене.
— Банките правят изключения за най-добрите си клиенти.
— Къде е Нелсън сега?
— Излиза от апартамента си. Предполагаме, че отива към банката.
Рап погледна мълчаливо Бътлър, после, без да обелят дума, двамата станаха. Дюмон ги погледна:
— Къде тръгнахте бе? Сандвичите току-що дойдоха.
— Вземи ги. Ще ядеш в колата — отговори Рап.
66.
Мачът беше голяма емоция. „Маклейн“ водеше с 14:1 срещу вечния си съперник „Саксонците“ от Ленгли. Звездата тази година беше Рори Неш. Тринайсетгодишното момче бе отбелязало осем от точките на отбора си. Неш внимателно наблюдаваше как синът му разбива защитата на „Саксонците“. В друг мач Рори щеше да е сред резервите, но сега треньорът на „Маклейн“ искаше реванш за миналогодишното поражение. Отборът от Ленгли имаше един добър защитник и Неш го наблюдаваше през целия мач. Беше напомнил на сина си да го следи внимателно. Хлапакът бе с една глава по-висок от другите на терена и се знаеше, че изкарва от строя поне по един противников играч всеки мач. Сега Рори тичаше в лявата част на игрището с топката. Провря се между двама защитници и изглеждаше като че ли якото хлапе от Ленгли най-после ще го сграбчи. В последната секунда обаче Рори спря рязко, приклекна и майсторски отскочи встрани. Едрото момче профуча покрай него с гневен вик, неспособно да извърши такава бърза маневра. Рори се приближаваше отляво към голлинията. Замахна, сякаш хвърляше топката, и изпрати вратаря към другия край. Отново се затича напред. Краката му затанцуваха по головата линия. Отново замахна, този път ниско, и накара вратаря да се хвърли на земята, после замахна над главата си със стика и изпрати топката в другия край на полето, където един от съотборниците му я хвана и хвърли в откритата мрежа.
— Якооо! — провикна се Джак.
— Да — съгласи се Неш с известно облекчение. — Брат ти дори не би трябвало да е там в момента.
Погледна настрани, търсейки жена си. Тя стоеше на двайсетина метра от него и говореше с две други майки. Усмихна се на съпруга си и го посочи. Другите две жени се обърнаха и му помахаха. Усмихнаха се, закимаха на Маги и нещо си зашушукаха. Неш се изчерви. Не беше свикнал с такова внимание. Откакто бе дошъл на игрището, хората постоянно го сочеха и си говореха нещо.