— Излязоха — чу се гласът на Бътлър от миниатюрната, почти невидима слушалка на ухото на Рап. Ал Харби и Нелсън стояха на тротоара и си говореха. След около половин минута се ръкуваха и тръгнаха в различни посоки. Рап вдигна картата и сведе очи, когато арабинът пресече улицата и се насочи право към него. Бяха го видели да идва от същата посока. Рап не можеше да прецени дали непредпазливостта му се дължи на мързел или на прекалена самоувереност. Може би причината беше в плачевното му състояние — изглеждаше като след жесток побой.
Мина покрай Рап и продължи по улицата. Рап преброи до десет и тръгна след него. Арабинът се беше отдалечил на петдесетина метра. Носеше червена шапка с емблемата на „Будвайзер“, която се забелязваше отдалече. Рап хвана картата с две ръце и наклони главата си на една страна, сякаш се опитваше да се ориентира. Зад черните очила обаче очите му следяха червената шапка. Един от хората на Бътлър трябваше да му пази тила, но той не смяташе да се доверява за тази работа на човек, когото не познаваше. Прекаленото съсредоточаване в следенето на обекта е сигурен начин да получиш куршум в гърба. Рап се завъртя, върна се няколко крачки назад и се престори, че се опитва да се ориентира по картата. Имаше сравнително малко пешеходци и това го улесняваше. Видя кой върви зад него и отново се обърна. Забеляза няколко камери за наблюдение, които можеха да създадат проблеми, и запомни местата им, в случай че другите са ги пропуснали.
Спирката беше отсреща. Дванайсет метра свободно от паркирали коли място. Идеално за целта им. Рап ускори крачка. Като все още се преструваше, че гледа картата, каза:
— Изглежда добре.
Когато се приближи на десетина метра от обекта, даде сигнал, като пъхна картата в джоба си. Нямаше форсиране на двигател. Нямаше свирене на гуми. Нищо, което да стресне целта. Микробусът бавно отби на празното място пет метра пред арабина. Рап се усмихна и подмина двама млади, които изглеждаха като младоженци на меден месец. Бързо и безшумно се приближи зад целта. Бръкна в левия си джоб и извади малка спринцовка. Беше пълна с достатъчно успокоително, за да приспи 100-килограмов мъж за по-малко от пет секунди. Обектът изглежда тежеше не повече от 85 килограма. Рап свали капачето и пъхна спринцовката в десния си джоб.
Голямата странична врата на микробуса се отвори. Рап се фокусира в главата на арабина и видя как се обръща да погледне автомобила. Приближи се, сякаш се канеше да го подмине от лявата му страна, извади спринцовката и заби иглата във врата му. С дясната си ръка го стисна силно през рамото и го набута през отворената врата. Ал Харби се отпусна като парцалена кукла. Рап го хвърли в ръцете на Рийвърс и се качи след него. Когато дръпна вратата, Коулман вече потегляше.
Рап опипа джобовете на пленника. Намери два паспорта, единият — на името на Адам Фарат. Снимката беше същата като тази, която имаха.
— Хванахме правилния човек. Поздравления, момчета.
Продължи да рови в джобовете на арабина. Намери телефон, батерия за него, ключ от хотелска стая, чантичка за кръста, пълна с пари, и хартиен плик, скрит в подплатата на късите му панталони. Сложи всичко в брезентова торба и започна да оглежда нещата по-внимателно. Тъкмо отваряше хартиения плик, когато гласът на Бътлър се разнесе от слушалката:
— Може да имаме проблем. Един от продавачите в близкия магазин. Мисля, че е записал номера ви и сега говори по телефона. Може би се обажда на полицията.
— Мамка му. — Рап погледна отражението на Коулман в огледалото за обратно виждане и нареди: — Тръгни към Парадайз Айлънд. За всеки случай.
Коулман зави по посочената улица, без да задава въпроси.
Рап извади мобилния си телефон и се обади на пилотите. Предупреди ги, че може да се наложи да излетят по спешност. Обичайно беше самолетът да чака зареден и готов за излитане. Рап скъса плика и извади няколко листа. Разгърна ги и разгледа натруфените печати.
— Облигации, платими на приносителя. По дяволите! Това са много пари.