Прибра ги пак в торбата, взе телефона и сложи батерията. Лампичката за чакащо съобщение светна. Той натисна копчето и вдигна телефона до ухото си.
— Как смееш да ме наричаш страхливец? — Гласът беше с арабски акцент и звучеше много ядосано. — А ти какъв си? Измъкваш се като уплашена жена, докато съм под душа, и ме оставяш да се боря сам. Сам насред Америка. Ще си платиш за това! Аллах ще ти поиска сметка. Ще кажа на всички, че си предател. Една жена с мъжки органи. Макар че за второто не съм сигурен. След като изпълня мисията си, ще те открия. Ще те преследвам като куче и ще те подложа на невиждани мъчения и унижение. Бъди сигурен, че ще успея. Ще те намеря!
— Сам насред Америка — измърмори Рап.
Огледа Ал Харби. Очилата му бяха паднали и лицето му бе насинено като след тежък побой. Рап се опитваше да си обясни какво е станало, когато гласът на Бътлър пак се чу от слушалката:
— Полицията пристигна на мястото.
Рап си помисли за съобщението, което беше изслушал току-що, и взе бързо решение:
— Ясно. Излитаме.
— Ами приятелят ви компютърджия?
Рап съвсем беше забравил за Дюмон.
— Ще изпратя друг самолет. И още нещо… Намерих ключ от хотел „Таун“. Дванайсета стая.
— Ще изпратя да претърсят.
Коулман натисна газта и нареди на Рийвърс и Уикър да напъхат Ал Харби в брезентовия чувал, който носеха специално за целта. Докато те се бореха с безжизненото тяло, Рап отново се обади на пилотите и им каза, че ще летят за Щатите и иска там да ги чака кола. Печатите в паспортите и митническата документация бяха приготвени допълнително. Рап потръпна, като си представи как полицията залавя екип на ЦРУ при нелегална операция със силно упоен терорист, отвлечен посред бял ден от една от най-известните туристически дестинации. Независимо дали Ал Харби беше виновен или не, това можеше да предизвика международен скандал. Коулман ги закара направо на терминала за частни самолети.
Когато излязоха на пистата, чувалът беше завързан, а двигателите на самолета работеха. Коулман спря микробуса пред задната товарна врата. Рап слезе с малката брезентова торба в ръка и отиде направо при човека от наземния екип, който работеше за една местна авиокомпания. Пъхна му в ръката стотачка и се заприказва с него, докато Уикър и Рийвърс мъкнеха тежкия чувал към товарния отсек. Коулман остави микробуса на паркинга и изтича обратно при самолета, докато затваряха товарната врата. Рап се качи след него и натисна копчето за вдигане на стълбата. Подвоуми се дали да не вземат и Дюмон, но реши, че ще минат и без него за няколко часа. Не искаше точно сега цялата операция да се провали.
Четиримата мъже седнаха и закопчаха коланите си, докато самолетът ускоряваше по пистата. Рап почука по микрофона си.
— Джордж?
— Да.
— Не забравяй номерата на микробуса.
— Няма. — След кратка пауза Бътлър попита: — Имаме ли потвърждение?
Рап погледна малката торба и взе двата паспорта. Снимките приличаха на скицата, която бе направил човекът на Бътлър.
— Той е, Джордж. Поздравявам те за добре свършената работа. Много сме ти задължени.
— Можете да ми дадете някой медал като този на Майк.
Рап се изсмя на дебелашкия хумор на британеца.
— Ще направя нещо повече. Ще те предложа за рицарско звание.
— Да, това ще ми свърши по-добра работа — засмя се Бътлър. — Ще ти се обадя след няколко часа. Дочуване.
— Дочуване.
Рап извади слушалката от ухото си, свали малката радиостанция от колана си и я остави на масичката пред себе си. Коулман го погледна и се усмихна:
— Има ли по-добро чувство от това?
Рап отвърна с усмивка:
— В нашата професия, не.
Самолетът стигна до края на пистата и дори не спря. Завъртя се обратно, срещу вятъра, и бързо ускори. След секунди вече беше във въздуха и зави над морето. Рап погледна Коулман и отбеляза:
— Един падна. Остават още двама.
— Да. Бързо да го събудим и да разберем какво знае.
Рап погледна назад към вратата на товарния отсек.
— След малко. Първо да разгледаме нещата му и да се обадим на Айрини.
69.
Замъкнаха труповете в мазето и Ахмед попи кръвта със салфетки, докато Карим бързо огледа къщата за още хора и се увери, че всички врати са затворени. След това седнаха да проучат врага. Интернет беше удивително нещо. Там, където бе израсъл Карим, компютрите бяха рядкост, а ползването на интернет беше строго забранено. Духовният му водач, имам Бин Абдула, ги учеше, че това е изобретение на Сатаната за покваряване на света. Ахмед обаче доста се беше ровил в световната компютърна мрежа като дете и знаеше как да се ориентира. Започнаха с двата вестника, които намериха на кухненската маса. Бяха пълни с хвалебствия за Майк Неш и професионалните му постижения.