Карим погледна текста и си представи до какво ще доведе това. Никакви лъжи нямаше да помогнат на Хаким да го очерни. Той щеше да бъде почитан във всеки мюсюлмански дом по света. Съвременният Саладин. В смъртта си щеше да намери славата, която заслужаваше. Нямаше време да изпипа всяка подробност от плана. Не искаше да се бавят. Дори ден. Всеки момент някой от другите обитатели на къщата можеше да се прибере. Всички криминални експерти по телевизията твърдяха, че терористите ще се опитат да избягат или в Мексико, или в Канада. Неколцина смятаха, че ще побегнат към западните щати, но никой не подозираше, че са се върнали във Вашингтон. Изненадата беше на тяхна страна, а този Неш щеше да е толкова замаян от собствената си известност, че нямаше да заподозре нищо. Сега беше най-подходящият момент. След като подготвиха всичко, Карим и Ахмед се помолиха заедно. Карим никога не се бе чувствал толкова близък до Създателя. Дори в спускащата се нощ чувстваше топлината от погледа на Аллах. Обхвана го гордост и чувство на удовлетворение. Сигурен беше, че ще успее.
В гаража имаше още три коли освен откраднатия пикап: яркочервено „Ферари“, сребрист „Мерцедес Майбах“ и черен микробус „Събърбан“. Изборът беше ясен, макар че и сребристата кола имаше известни предимства. Все пак един от автомобилите беше най-подходящ за мисията. Натовариха нещата си в събърбана, после се качиха на горния етаж, за да потърсят подходящи дрехи. В гигантския гардероб на Саид Карим намери тъмносин костюм, който му прилегна сравнително добре, макар че се наложи да стегне колана с няколко дупки. Черните обувки му бяха почти по мярка. Ахмед доста по-трудно намери нещо подходящо. Провери и в другите стаи и накрая си хареса синьо яке, малко късо в ръкавите, но иначе удобно.
В кухненския килер намериха кутия с енергийни закуски и взеха няколко бутилки вода. Ахмед се качи зад волана и въведе адреса в джипиеса. Компютърът начерта маршрута. Целта беше на 24,6 километра, време за достигане — 23 минути. Карим даде знак и изкараха колата от гаража. Изчакаха, докато вратата се затвори зад тях, и потеглиха в спускащия се сумрак.
70.
Неш отвори входната врата и излезе. Носеше бяла риза и черни панталони. Върху левия си хълбок държеше Чарли, изкъпан и с пижамка. Рори, двамата му приятели и Джак играеха бейзбол по средата на улицата. Неш погледна часовника си. Резервацията беше за осем, а да запазиш маса за този час бе истинско постижение. Управителят му беше казал, че всичко е заето, но могат да изчакат на бара, ако нещо се освободи. Неш му каза името си, за да го запише в списъка на чакащите, и човекът направо се разтопи:
— Онзи Майк Неш? Дето получи медал от президента?
Неш неохотно си призна, че е той, и тогава управителят откачи. Предложи му най-добрата маса в заведението, в който час пожелае, и дори настоя вечерята да е за сметка на ресторанта. Досега това беше може би единствената полза от известността. Маги слезе, носеше тясна черна вечерна рокля и пелерина. Застана до съпруга си на прага. Беше прекрасна.
— Изглеждаш страхотно, мила.
— Благодаря. Ти също.
Чарли се усмихна на майка си. Неш извика:
— Хайде, момчета! Всички вътре!
— Ама, татко, имаме още едно разиграване — възрази Джак. — Още не се е стъмнило.
Неш погледна на запад.
— Не виждам слънцето, а ти?
— Още е светло.
Неш подаде Чарли на жена си.
— Занеси го на Шанън и й кажи да го сложи да спи. Аз ще прибера тези хлапетии.
След това излезе на улицата. Джак удари пластмасовата бухалка по асфалта и измърмори:
— Не е честно!
— Такъв е животът. Хайде, замъквайте се вътре. — Джак се опита да протестира, но Неш го сряза: — Джак, няма да повтарям. Не съм казал, че не можете да играете. В мазето имаме маса за пинг-понг, стотици филми и видеоигри. Прибирайте се, последно предупреждение.
— Хайде, пичове — намеси се Рори. — Ще ви спукам на „Мадън 360“.
Неш и четирите деца влязоха в къщата. В кухнята Джак се настани на един стол и поглади луничавото си лице.
— Може ли да си направим едно пликче пуканки?
Неш кимна:
— Направете си колкото искате. Само натискайте на микровълновата копчето, на което има нарисувани пуканки. Това е достатъчно. Някой от вас винаги ги изгаря и усмърдява цялата къща.
— Откъде знаеш, че не е Шанън? — попита Джак.
— Защото тя е единствената, която си измива съдовете, а и не съм я виждал да яде пуканки.